Колелото на Осхайм [bg]

— Трябва да вървим. — Погледнах през вратата. Баба беше казала, че Мълчаливата сестра ще разбере кога огледалото е счупено. Сега те щяха да започнат последния си щурм на кулата, а аз не горях от желание да разбера дали Синята дама крие още фокуси в ръкава си.

Хенан вървеше най-отзад и като погледнах през рамо, видях въздухът около раменете му да се замъглява за миг, а после да се избистря, сякаш щитовете, възправяли се досега твърдо на начертаната граница, започваха да губят сила, напукани също като огледалото.

След като вече ги бях размърдал, оставих Кара да ни води със своята карта и се пъхнах по средата на малката ни групичка, току зад Хенан.

— Добре се справи, момко. — Тупнах го по рамото така, както бях виждал Снори да изразява одобрението си. — Ако още съм маршал, когато се върнем във Вермилиън, ще те препоръчам за медал. — Безмълвно превъртях думата „когато“ в устата си. Още не знаех със сигурност какво ще направя, щом ключът се озове в онази последна ключалка. Може да бях попречил на Синята дама да ни дойде на гости през фракталното огледало, но думите ѝ все още достигаха до мен. Аз можех да съм бог в новия свят — или да изгоря със селяците в стария…

— Гледайте! — Бяхме стигнали до една от фасетките на огледалото и видяхме, че е покрита с паяжина пукнатини, тръгваща от центъра. Кара обаче сочеше не пораженията, а стаята отвъд.

— Не виждам… — А после видях. Цялата стая потрепери едва-едва и фини бели облачета прах от мазилката се посипаха върху полираните мебели. — Да вървим!

Времето на всички ни изтичаше все по-бързо. Това на Синята дама вече бе изтекло и някак си не мислех, че тя ще потъне кротко в последния си сън.