Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
— Ти ще заведеш Хари обратно в училището, Хагрид — категорично повтори Дъмбълдор. — Изпрати го чак горе до кулата на „Грифиндор“. А ти, Хари… искам да не мърдаш оттам. Каквото и да си намислил да правиш… да пращаш сови или нещо друго, всичко може да почака до сутринта, разбра ли ме?
— Ъъм… да — отвърна Хари, вперил очи в него.
Как ли Дъмбълдор бе отгатнал, че точно в този момент той си мислеше веднага да прати Пигуиджън при Сириус със съобщение за случилото се?
— Ще оставя Фанг при вас, директоре — рече Хагрид, като все още гледаше заплашително към Каркаров, свит долу до дървото, омотан в кожа и клони. — Стой тук, Фанг. ’Айде, Хари.
Без да разговарят, те минаха покрай каретата на бобатонци и се запътиха към замъка.
— Как смее! — почти изруга Хагрид, докато заобикаляха езерото. — Как смее да обвинява Дъмбълдор! Може ли Дъмбълдор да направи нещо такова?… Кат’ че ли Дъмбълдор държи ти да победиш в турнира! Загрижил се! Май не съм виждал Дъмбълдор толкоз тревожен, както напоследък. А ти… — Хагрид изведнъж се обърна към Хари, който го погледна неразбиращо. — К’во пра’иш из гората с оня дългия Крум? Ама той е от „Дурмщранг“, бе, Хари! Можеше да ти лепне някое проклятие! Муди на нищо ли не те ли е научил? Я си представи да те беше завлякъл някъде по-навътре, както си бил сам-самичък, а?
— Крум не е лош! — каза Хари, докато се изкачваха по стълбището към входната зала. — Не искаше да ми стори зло, а само да си поговорим за Хърмаяни…
— Ще си поговоря аз едно хубавичко с нея… — мрачно мърмореше Хагрид, удряйки крак на всяко стъпало. — Колкото по-малко ’земане-даване имате с другоземците, толкоз по-добре. Хич да не им вярвате!
— Ти по едно време добре се разбираше с Мадам Максим — ядоса се Хари.
— Не ми приказвай за нея — леко стреснат викна Хагрид. — Вече ми е ясна като бял ден! Пак ми се подмазва, че да й кажа к’во щяло да бъде третото изпитание. Ха! Нито думичка да не им вярвате!
Хагрид толкова се разгорещи, че Хари с облекчение му пожела лека нощ, като стигнаха при Дебелата дама. Той се вмъкна в общата стая през отвора зад портрета и тръгна право към ъгъла, където седяха Рон и Хърмаяни, да им разкаже какво се бе случило.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
СЪНЯТ
— Накратко казано — рече Хърмаяни, разтривайки челото си, — или Крауч се е нахвърлил върху Виктор, или някой друг е нападнал и двамата оттам, накъдето Виктор не е гледал.
— Крауч е бил — реши Рон моментално. — Затова го е нямало вече, когато са пристигнали Хари и Дъмбълдор. Плюл си е на петите.
— Едва ли — поклати глава Хари. — Той наистина нямаше никакви сили… не би могъл и да се магипортира дори.
— Колко пъти съм ви казвала, че никой не може да се магипортира на територията на „Хогуортс“! — ядоса се Хърмаяни.
— Добре де… А това как ви се струва — развълнува се изведнъж Рон. — Крум напада Крауч… чакайте, чакайте… и после сам си прави зашеметяващо заклинание!
— А Крауч се изпарява, така ли? — ледено добави Хърмаяни. — Ами да…
Зазоряваше се. Хари, Рон и Хърмаяни се измъкнаха от спалните си много рано и веднага се качиха в соварника да изпратят съобщение на Сириус. Гледаха навън към поляните, все още покрити с мъгла. И тримата бяха с подпухнали очи и много бледи, защото до късно през нощта обсъждаха историята с господин Крауч.
— Нека пак да си припомним, Хари — предложи Хърмаяни. — Какво точно говореше Крауч?
— Нали ви казах вече, почти не му се разбираше — рече Хари. — Говореше, че искал да предупреди Дъмбълдор за нещо. Съвсем ясно спомена името на Бърта Джоркинс, която според него била мъртва. Повтаряше, че всичко е станало по негова вина… Приказваше и за сина си.
— Е, за това поне сам си е виновен — назидателно обяви Хърмаяни.
— Той изобщо не беше на себе си — каза Хари. — Половината време смяташе, че жена му и синът му са живи, уж говореше с Пърси за работа и му даваше инструкции.
— А… какво беше казал за Вие-знаете-кой? — предпазливо попита Рон.
— Нали го чу вече — повтори Хари някак глухо. — Каза, че ставал по-силен.
Настъпи мълчание. Пръв го наруши Рон с престорена бодрост в гласа:
— Но ако е бил побъркан, както казваш, значи половината му приказки са били просто бълнуване…
— Изглеждаше нормален точно когато се опитваше да говори за Волдемор — обясни Хари и се направи, че не забелязва как Рон трепна. — С голямо усилие свързваше думите, когато му проблеснеше къде е и какво иска да направи. Непрекъснато повтаряше, че трябва да се срещне с Дъмбълдор.