Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Изправям се и опипвам пътя до прозореца. Бледа светлина се процежда изпод вратата от стаята на Лейт Хънт и разбирам, че е заспал с все още запалена лампа. За мен това не би било зле, но е твърде късно да светвам сега, когато напипвам пътя си до по-светлия правоъгълник на мрака навън, откъм още по-дълбокия мрак на стаята.
Въздухът е свеж и изпълнен с мирис на дъжд. Разбирам, че звукът, който ме събуди, е бил гръмотевица, когато над покривите на Рим блясва светкавица. Никъде в града не свети. Като се навеждам леко от отворения прозорец, виждам гладките от дъжда стълби над площада и камбанариите на Trinita dei Mondi, мрачно очертани на фона на светкавиците. Вятърът, който духа откъм стълбите, е леден и аз се връщам до леглото, за да се завия с одеяло, преди да придърпам стол до прозореца и да седна там, загледан навън и замислен.
Спомням си брат ми Том през онези последни седмици и дни и неговото изкривено от ужасното усилие да диша лице и тяло. Спомням си майка ми и колко бледа изглеждаше, с почти блестящо в мрака на тъмната стая лице. На сестра ми и мен бе позволено да докоснем влажната й и студена ръка, да целунем трескавите й устни и сетне да се оттеглим. Спомням си, че веднъж незабелязано изтрих устните си и излязох от онази стая, поглеждайки встрани да видя дали сестра ми или другите не са забелязали греховната ми постъпка.
Когато д-р Кларк и италианският лекар отворили трупа на Кийтс по-малко от трийсет часа след смъртта му, те открили, както пише на един свой приятел Севърн „…най-лошата възможна туберкулоза — дробовете бяха изцяло разрушени — клетките бяха съвсем изчезнали“. Нито д-р Кларк, нито италианският лекар не можели да си представят как е живял Кийтс през онези последни два или повече месеца.
Мисля за това, докато седя в тъмната стая, гледам навън тъмния площад и през цялото време слушам кипенето в гърдите и гърлото си, усещам болката като пожар в тялото си и още по-ужасната болка от виковете в ума ми: виковете на Мартин Силенъс на дървото, страдащ, защото написа стиховете, които бях прекалено слаб и страхлив да довърша; виковете на Федман Касад, докато се готви да умре в лапите на Шрайка; виковете на консула, докато го принуждават повторно да извърши предателство; виковете на хиляди храмери, които оплакват смъртта и на света си, и на техния брат Хет Мастийн; виковете на Брон Ламиа, докато мисли за мъртвия си любим, моето копие; виковете на Пол Дюре, докато лежи и се бори с изгарянията и шока от спомени, отлично съзнавайки очакващите го кръстоиди на гърдите му; виковете на Сол Уайнтрауб, докато блъска с юмрук по земята на Хиперион и зове детето си, а в ушите му все още кънти бебешкият плач на Рахил.
— По дяволите — тихо казвам аз и удрям с юмрук по камъка и хоросана на рамката на прозореца. — По дяволите.
След малко, точно когато първите бегли лъчи предизвестяват зазоряването, аз се отдръпвам от прозореца, намирам леглото си и лягам само за миг, за да затворя очи.
Генерал-губернатор Тео Лейн се събуди от звуците на музика. Той премигна и се огледа, разпознавайки близкия хранителен резервоар и корабното болнично отделение, сякаш от някакъв сън. Тео разбра, че е в мека, черна пижама и че е спал на леглото за прегледи в болничното отделение. Изтеклите дванайсет часа започнаха сами да се съшиват от разпокъсаните му спомени: изваждат го от лечебния резервоар, слагат му сензори, консулът и някакъв друг мъж се навеждат над него, задават му въпроси — той им отвръща, като че ли наистина е в съзнание, а после отново заспива, сънува Хиперион и горящите му градове. Не, не е било сън.
Тео седна и почувства, че едва не се понася от леглото. Намери дрехите си чисти и спретнато подредени на съседната лавица и бързо се облече, като чуваше, че музиката продължава да се носи, ту се извисяваше, ту почти заглъхваше, но се носеше непрекъснато, с акустична натрапчивост, която предполагаше, че е на живо, а не запис.
Тео мина по късото стълбище до лекарския пулт и спря изненадан, щом разбра, че корабът е отворен, балконът разпънат, а задържащото поле очевидно изключено. Гравитацията беше минимална: достатъчна, за да го задържи до пулта, но не много по-силна — навярно 20 % или по-малко от тази на Хиперион, може би една шеста от стандартната.
Корабът беше отворен. Ярка слънчева светлина струеше през отворената врата към балкона, където консулът свиреше на древния инструмент, наричан от него пиано. Тео позна археолога, Арундес, облегнат на отвора на корпуса с чаша в ръка. Консулът свиреше нещо много старо и сложно — ръцете му представляваха замъглено петно върху клавишите. Генерал-губернаторът се приближи още, понечи да прошепне нещо на усмихнатия Арундес, но после шокирано спря и зяпна.