Хари Потър и даровете на смъртта

След около пет минути първоначалните притеснения на Хари, че змеят ще ги хвърли от гърба си, се поразсеяха, защото чудовището явно не мислеше за друго, освен как да се отдалечи възможно най-много от подземната си тъмница. Все пак Хари се стряскаше от въпроса кога и как ще слязат от гърбината му. Нямаше представа колко дълго летят змейовете, без да кацат, недоумяваше и как този под тях, който при това недовиждаше, ще избере подходящо за приземяване място. Постоянно се оглеждаше и все му се струваше, че усеща лека болка в белега…

Колко ли време щеше да мине, докато Волдемор разбере, че са проникнали в трезора на Лестранж? Кога ли таласъмите от „Гринготс“ щяха да предупредят Белатрикс? Колко бързо щяха да установят какво е взето? А когато видят, че златната чаша я няма? Най-после Волдемор щеше да си даде сметка, че те всъщност издирват хоркруксите…

Змеят очевидно обичаше по-хладен и чист въздух: продължи да се изкачва неотклонно, докато не ги потопи в леденостудени перести облаци и Хари престана да различава цветните точици на автомобилите, които влизаха и излизаха на мощни потоци от столицата. После се понесоха над ниви, наподобяващи зелени и кафяви квадратчета, над пътища и реки, които се гънеха като панделка — ту лъскава, ту без блясък.

— Имате ли идея какво търси? — извика Рон, докато летяха все по̀ на север.

— Никаква — отговори пак с вик Хари.

От студа ръцете му се бяха вледенили, но той не дръзваше да ги размърда. От известно време се питаше какво ще правят, ако видят как крайбрежието долу се отдалечава и змеят се насочи към открито море: беше премръзнал, мъчеха го страшен глад и жажда. Запита се и кога ли за последно се е хранил звярът. Със сигурност и на него не след дълго щеше да му се наложи да се подкрепи. Ами ако точно тогава забележеше, че на гърба му седят трима изключително годни за ядене човеци?

Слънцето се плъзна надолу по небето, което ставаше индигово, но змеят продължаваше да си лети и да оставя зад себе си градове и селища, а огромната му сянка се носеше по земята като голям тъмен облак. Всяка част от тялото на Хари го болеше от усилието да се задържи върху гърба на чудовището.

— Само ми се струва, или наистина се снишаваме? — извика Рон, след като бяха мълчали дълго.

Хари погледна надолу и видя наситенозелени планини и езера, които от залеза изглеждаха медни. Присви очи, взря се отстрани на змея и му се стори, че пейзажът става по-близък и подробен, после се запита дали звярът не се е досетил по отразената слънчева светлина, че долу има годна за пиене вода.