Пустош

6

— Блейн, какво е това? — възкликна Джейк, макар вече да се досещаше.

Блейн зловещо се изсмя, ала не отговори.

Пурпурният дим излизаше от решетките на тротоарите и през счупените прозорци на зданията, отдавна напуснати от обитателите си, но най-големите количества бълваха от люкове като онзи, през който Гашър се беше спуснал в подземието. Металните капаци бяха отнесени от експлозията, която пътниците бяха чули, докато се качваха на влака. Четиримата ужасено наблюдаваха как газът изпълваше булевардите и се разпространяваше по затрупаните със смет странични улички. Малцината обитатели на града, които не искаха да умрат, тичаха пред пурпурния облак като стадо подплашени животни. Ако се съдеше по цвета на забрадките им, повечето бяха от Младите, но момчето забеляза и няколко души с жълти кърпи. Пред лицето на смъртта всички бяха забравили старата вражда.

Пурпурният облак догони онези, които се движеха най-бавно — предимно старци, неспособни да тичат. Те падаха на земята, хващаха се за гърлата и безмълвно крещяха, когато вдишваха газа. Джейк забеляза как лицето на едного се изкриви в агония, как очните кухини се напълниха с кръв… Побърза да извърне поглед.

Напред еднорелсовата линия се губеше сред обгръщащата ги пурпурна мъгла. Когато навлязоха в смъртоносния облак, младежът потръпна и затаи дъх, но, разбира се, преминаха благополучно и смъртоносният газ не проникна в купето. На Еди му хрумна, че да наблюдаваш улиците на ширналия се под тях град, бе все едно да гледаш към ада през разноцветно стъкло.

Сузана притисна глава към гърдите му.

— Върни стените на мястото им, Блейн — промълви Еди. — Не искаме да гледаме този ужас.

Ала Блейн не отговори и те продължиха да летят с „вълшебното килимче“. Облакът вече се разкъсваше, в небето кръжаха пурпурни струйки дим. В този район на града сградите бяха по-ниски и построени нагъсто. Улиците напомняха на хаотични проходи между зданията. Тук-там цели квартали бяха изгорели до основи, и то отдавна, тъй като развалините бяха обрасли с висока трева, която след години е поникнала на мястото на някогашния град. „Както джунглата е погълнала великите цивилизации на инките и маите — помисли си Еди. — Колелото на КА се върти, а светът се променя.“

Отвъд сградите на бедняшкия квартал (младежът беше сигурен, че това действително е бил най-бедният квартал в града) проблясваше някаква стена, а Блейн се движеше право към нея. Когато се приближиха, видяха квадратен отвор в белия камък, а линията се скриваше в него.

— МОЛЯ, ПОГЛЕДНЕТЕ КЪМ ПРЕДНАТА ЧАСТ НА КАБИНАТА — обади са Блейн.

Пътешествениците се подчиниха… внезапно стената се появи — тапицирана в синьо окръжност, която сякаш висеше в празното пространство. Нямаше врата; ако съществуваше вход от купето в кабината за управление, то младежът не го виждаше. Докато смаяно се взираха в стената, правоъгълен участък от нея потъмня, преминавайки във виолетов, сетне в черен цвят. След миг правоъгълникът беше прорязан от яркочервена зигзаговидна линия, напомняща на мълния. По нея пробягваха виолетови точки; още преди до точките да се появят названия, Еди разбра, че това е карта на маршрута, по нищо неразличаваща се от онези, които са окачени по стените на нюйоркските метростанции и в самите мотриси. Мигаща зелена точка обозначаваше Луд, откъдето влакът започваше пътуването си, а с друга беше обозначен последният пункт по маршрута му.