Пустош

— Какво ни поддържа? — извика Сузана.

— ЛЪЧЪТ, РАЗБИРА СЕ — отвърна Блейн. — ВСИЧКО МУ Е ПОДЧИНЕНО. ПОГЛЕДНЕТЕ НАДОЛУ — ЧЕТИРИКРАТНО ЩЕ УВЕЛИЧА ИЗОБРАЖЕНИЕТО НА МОНИТОРИТЕ.

Дори на Роланд се зави свят, когато земята под тях сякаш се повдигна. Никога досега не беше виждат толкова ужасяваща гледка… въпреки че през живота си се беше натъквал на грозни картини. Огромното пространство като че беше овъглено в резултат на някакво кошмарно събитие — може би катастрофалният катаклизъм, който беше причинил потъването на земните маси. Повърхността се беше превърнала в черно стъкло, застинало във формата на ниски хълмове и на плитки долини. Няколко изродени дървета протягаха към небето голите си клони, които сякаш се опитваха да се вкопчат в пътешествениците като пръсти на безумци. Тук-там от черното стъкло стърчаха керамични тръби. Някои не функционираха, но в други проблясваше призрачна синьо-зелена светлина, като че в земните недра продължаваха да горят гигантски пещи. Между тръбите кръжаха странни същества, подобни на птеродактили, и от време на време се нахвърляха едно върху друго. Цели ята от тези птици без пера летяха над тръбите и очевидно се грееха на топлия въздух, излизащ от подземията, където горяха вечните огньове.

Прелетяха над зигзагообразна пукнатина, напомняща на корито на пресъхнала река. По дъното й минаваше яркочервена нишка, която пулсираше като артерия. От нея се разклоняваха по-малки пукнатини и Сузана, която беше почитателка на Толкин, си помисли: „Ето какво са видели Фродо и Сам, когато са стигнали до центъра на Мордор. Това са пукнатините на смъртта.“