Пустош

Влакът мълчеше, но воят на двигателите му подсказваше, че работят на все по-високи обороти.

— Роланд — ненадейно се обади Сузана, която се изтръгна, от унеса си. — Трябва да ми помогнеш. — Сега на лицето й бяха изписани едновременно ужас, смайване и решителност. Стрелецът си помисли, че никога не е изглеждала по-красива… и по-самотна. Когато стояха на края на поляната и наблюдаваха как мечката се опитва да свали Еди от дървото, Сузана седеше на раменете на Роланд и той не видя изражението й, щом й каза, че именно тя трябва да застреля звяра. Ала знаеше какво е било и в момента го виждаше._ Ка _беше само колело, чието единствено предназначение е да се върти и което в крайна сметка винаги се връща в изходната си точка. Сузана отново се изправяше срещу мечката и изражението й подсказваше, че това й е известно.

— Какво има? — попита я.

— Знам отговора на загадката, но ми се изплъзва. Заседнал е в съзнанието ми както кост засяда на гърлото. Помогни ми да си спомня, но не лицето, а гласа му… онова, което каза.

Джейк сведе очи към ръката си и неочаквано си спомни как проблеснаха зелените очи на Тик Так, когато видя часовника му. Запита се колко ли време им оставаше. В най-добрия случай — не повече от седем минути. Погледна към Роланд, който беше извадил куршум от патрондаша си и го търкаляше по кокалчетата на пръстите си. Момчето усети, че клепачите му натежават и побърза да извърне поглед.

— Чий глас искаш да си спомниш, Сузана Дийн? — тихо и напевно попита Стрелецът. Не гледаше нея, а патрона, движещ се напред-назад. Знаеше, че Джейк е извърнал очи, но Сузана продължава да го наблюдава. Пръстите му заиграха още по-ловко, докато в един миг вече изглеждаше, че патронът се носи във въздуха.

— Помогни ми да си спомня гласа на баща ми — каза Сузана Дийн.