Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Той вдигна предпазливо лявата си ръка и примижа. Следващата битка най-вероятно щеше да свърши бързо, макар и с Апсалар до него.
— Не си в състояние за бой — отбеляза тя.
— Дарист също — отвърна Кътър.
— Него мечът ще го крепи. Но ти ще си пречка. Не мога да се разсейвам с пазенето ти.
— Какво предлагаш? Да се самоубия, за да не ти се пречкам ли?
Тя поклати глава — все едно че предложението му изглеждаше съвсем разумно, но че не това е имала предвид — и тихо каза:
— На този остров има и други. Добре са се скрили, но не достатъчно добре, че да не ги забележа. Искам да идеш при тях. Искам да ги привлечеш на помощ.
— Кои са тези други?
— Ти сам ги посочи, Кътър. Малазанци. Оцелелите от трите бойни дромона. Сред тях има един със сила.
Кътър погледна към Дарист. Младите бяха преместили стареца така, че да седи с гръб, опрян на стената до вътрешната врата, срещу портала. Главата му беше клюмнала и само лекото повдигане и спадане на гърдите му показваше, че още е жив.
— Добре. Къде ще ги намеря?
В гората беше пълно с развалини. Порутени, покрити с мъх, в повечето случаи нищо повече от обрасли с трева и храсти купчини. За Кътър, докато вървеше по тясната, едва видима пътека, описана му от Апсалар, беше очевидно, че гората е израсла от сърцевината на мъртъв град. Огромен град, с масивни постройки. Тук-там лежаха парчета от разбити статуи, фигури с огромен ръст, изваяни на части и скрепени с помощта на някакво непознато прозрачно вещество. Макар повечето да бяха покрити с мъх, той реши, че изобразяват същества от расата Едур.
Потискащият сумрак замъгляваше всичко под клонестия балдахин. Черната кора на много от дърветата беше отпрана. Гладкото мокро дърво под нея бе с цвета на прясна кръв. Ранените, но още прави дървета му напомняха за Дарист — за черната кожа на Тайст Андий и дълбоките червени прорези в нея.
Лявата му ръка вече бе станала съвсем неизползваема и макар да си беше прибрал ножовете — включително онзи със счупения връх, — се съмняваше, че ще е в състояние да окаже кой знае каква съпротива в случай, че се наложи.
Видя целта си право напред. Могила от отломки, пирамидална и сравнително голяма, с окъпан от слънцето връх. От двете й страни имаше дървета, повечето изсъхнали в прегръдката на увивни растения. А отпред — дупка, потънала в непрогледен мрак.
Той забави, после, на десетина крачки от пещерата, спря. Това, което трябваше да направи, противоречеше на всичките му инстинкти.
— Малазанци! — извика Кътър и се стресна от силния си глас. „Но Едур настъпват към Трона — никой от тях не е толкова близо, че да ме чуе, надявам се.“ — Знам, че сте вътре! Искам да говоря с вас!
В двата края на входа се появиха фигури, по две от всяка страна, със заредени и насочени в него арбалети. След това в центъра се появиха още три, две жени и мъж. Жената вляво махна с ръка и рече:
— Приближи се, с ръце настрани.
Кътър се поколеба, после изпъна дясната си ръка и каза:
— Лявата не мога да я мръдна.
— Ела насам.
Кътър се приближи.
Жената беше висока и мускулеста, с дълга, оцапана с червено коса. Беше облечена в дрехи от щавена кожа. На бедрото й висеше дълъг меч. Кожата й беше с цвета на потъмнял бронз. Кътър прецени, че е поне с десет години по-възрастна от него, и потръпна, когато погледът му срещна дръпнатите й златисти очи.
Другата жена беше без оръжие, по-стара и цялата й дясна страна — главата, тялото и кракът чак до долу — беше ужасно обгорена: плътта се беше сляла с парчета от дрехата, направо стопена от опустошенията на магическата атака. Чудо беше, че стои на крака — и дори че все още е жива.
Мъжът бе на крачка зад двете. Кътър предположи, че е от Дал Хон, с тъмна кожа, прошарена със сиво къдрава коса, подстригана късо — въпреки че очите му, в несъответствие с всичко останало, бяха тъмносини. Чертите му бяха съвсем гладки, макар и нашарени от белези. Носеше очукана ризница и прост дълъг меч на колана, а лицето му беше толкова студено, че можеше да мине за брат на Апсалар.
Морските пехотинци от двете страни бяха в пълно бойно снаряжение, с шлемове със спуснати забрала.
— Вие ли сте единствените оцелели? — попита Кътър.
Първата жена се намръщи.
— Нямам много време — продължи дару. — Нуждаем се от помощта ви. Едур ни нападат…
— Едур?
Кътър кимна.
— Мореплавателите, с които сте се били. Тайст Едур. Търсят нещо на този остров. Нещо с огромна мощ… и не искаме да позволим то да попадне в ръцете им. Защо да ни помагате ли? Защото ако то наистина попадне в ръцете им, с Малазанската империя най-вероятно е свършено. Всъщност може би с цялото човечество…