Кладенецът на възнесението

— Демоа — рече Елънд. — Кога е следващото ви събрание?

— Тази вечер, милорд. Все още ли смятате да дойдете?

— Разбира се. Дадох дума, че ще се присъединя към вашата религия.

— Това беше преди да изгубите изборите, милорд.

— Няма значение. Демоа, присъединявам се към вашето движение, защото то е важно за скаа и защото искам да вникна в желанията на моите… сънародници. Обещах, че ще се присъединя, и смятам да го направя.

Демоа изглеждаше объркан, но не каза нищо. Елънд погледна към писалището и се поколеба дали да не почете малко, но студеният кабинет не предразполагаше към мисловна дейност. Вместо това отвори вратата и излезе в коридора. Охраната го последва.

Елънд реши да не безпокои Вин. Тя имаше нужда от почивка и едва ли щеше да й помогне много, ако на всеки половин час наминава да я види. Вместо това свърна по друг коридор.

Задните коридори на Цитаделата Венчър представляваха нисък тесен и тъмен лабиринт. Може би защото беше израсъл тук, той се чувстваше уютно и спокойно в мрака. Отлично скривалище за млад човек, който не желае да го безпокоят. Но напоследък ги използваше за нещо друго — коридорите бяха много подходящи за дълги разходки.

„Не мога да се справя с проблемите на града — мислеше Елънд. — Ще трябва да предоставя това на Пенрод — той е човекът, когото предпочетоха“.

Факт, който би трябвало да му носи облекчение. Така можеше да се съсредоточи върху собственото си оцеляване, както и да оправи връзката си с Вин. Напоследък долавяше у нея някакво отчуждение. Опитваше се да го обясни с нараняването й, но усещаше, че причината е по-дълбока. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, по който реагираше на опитите му за близост. Колкото и да се убеждаваше, че не е това, в главата му се бе загнездила една-единствена възможна причина.

Той вече не беше крал.

Вин не бе толкова повърхностна. През изминалите две години му бе доказала обичта и вярата си. И въпреки това нима бе възможно да не реагира — дори подсъзнателно — на неговия колосален провал? По време на покушението той я бе гледал как се бие. Беше я гледал наистина, за първи път. Тя не беше само войник или само аломант. Беше сила, като гръмотевиците и вятърът. Начинът, по който уби онзи мъж, като пръсна главата му с чело…

„Как може тя да обича човек като мен? — помисли си той. — Та аз дори не успях да задържа трона. Сам написах закона, който ме свали“.

Въздъхна и продължи да крачи. Може би трябваше още сега да предприеме нещо, да потърси начин да убеди Вин, че я заслужава. Но това само щеше да го направи още по-неспособен в очите й. Няма начин да се поправят стари грешки, особено ако не ги смяташ за такива. Беше направил всичко, което му е по силите, но и то се бе оказало малко.