Кладенецът на възнесението

А след това започнах да съзирам и други проблеми.

— „Записвам всичко, — четеше Сейзед, — като го гравирам на метална плоча, защото се боя. Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се завърне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял“.

— Това съвпада с нещата, които открихме в дневника на Аленди — рече Тиндуил. — Ако, разбира се, Аленди е авторът на дневника.

Сейзед погледна купчината записки и се опита да резюмира наученото. Куаан, древен териски книжник, открил Аленди, човека, за когото започнал да вярва, че може да е Героят на времето, важен символ от териските пророчества. Аленди се вслушал в думите му и станал политически водач. Завладял по-голямата част от света, сетне се отправил на север, към Кладенеца на Възнесението. По това време Куаан, изглежда, променил мнението си за него — и се опитал да му попречи да се добере до Кладенеца.

Всичко съвпадаше. Макар авторът на дневника нито веднъж да не споменаваше името си, беше очевидно, че е Аленди.

— Мисля, че можем да се опрем на този факт — заяви Сейзед. — В дневника дори се споменава Куаан и разпрата между двамата.

Седяха един до друг в стаята на Сейзед. Той беше помолил за голямо бюро, върху което да подредят записките си. До вратата стояха останките от следобедното ядене, празни купи от супа, която бяха изсърбали набързо. Сейзед едва се сдържаше да не отнесе купите долу в кухнята.

— Продължавай — подкани го Тиндуил. Беше се отпуснала в креслото. Обеците на ушите й бяха с различни цветове — златни и медни, калаени и железни. Съвсем обикновени наглед и същевременно толкова красиви.

— Сейзед?

Той се сепна.

— Извинявай — рече и се върна към четенето. — „Боя се за себе си — да, признавам, че съм само човек. Ако Аленди се завърне от Кладенеца на Възнесението, сигурен съм, че първата му цел ще е да ме убие. Той не е зъл човек, но е безпощаден. Навярно заради всичко, което е преживял. Страхувам се също, че всичко, което се случи — и най-вече историята ми, — ще бъде забравено. Страхувам се от света, който идва. Страхувам се, че плановете ми ще се провалят. Страхувам се от орис, по-лоша дори от Дълбината“.

— Чакай — спря го Тиндуил. — Защо се страхува от нея?

— Защо да не се страхува? Дълбината — за която предполагаме, че е мъглата — е убивала негови сънародници. Без светлина семената не покълвали, а домашните животни нямало какво да пасат.

— Но ако Куаан се е страхувал от Дълбината, не би трябвало да се противи на Аленди — рече Тиндуил. — Той е отивал при Кладенеца на Възнесението тъкмо за да може да победи Дълбината.

— Така е — потвърди Сейзед. — Но по това време Куаан е бил убеден, че Аленди не е Героят на времето.

— Какво значение има това? — попита Тиндуил. — Не е нужен строго определен човек, за да спре мъглите — успехът на Рашек го доказва. Ето, прехвърли се на края. Прочети пасажа за Рашек.