Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Отново мълчание. Видя на бледата лунна светлина тъмния й силует до стената. Седеше, увита в палтото му, с щръкнали мокри кичури коса на главата. Стори му се дори, че забеляза слабия проблясък на жълто око, което го гледаше. Изруга под носа си. Не го биваше в приказките открай време. Сигурно всичко това, което изприказва, не означаваше нищо за нея. Но поне опита.
— Искаш ли да се чукаме?
Логън вдигна поглед и зяпна. Не беше сигурен, че е чул правилно.
— Ъ?
— Какво, бял, да не оглушаваш?
— Какво да не?
— Хубаво! Забрави! — обърна му гръб Феро и сърдито придърпа палтото около прегърбените си рамене.
— Чакай малко. — Логън започваше да схваща. — Исках само да кажа… не очаквах да попиташ, само това казвам. Не казвам не… мисля… щом питаш. — Устата му пресъхна и той едва успя да преглътне. — Питаш, нали?
Видя как главата й се обръща.
— Не казваш не или казваш да, кое от двете?
— Е, ами… — Логън изду бузи, докато трескаво обмисляше. Не беше очаквал да чуе този въпрос до края на дните си, още по-малко от нея. Но сега, когато въпросът бе зададен, той се страхуваше да отговори. Не можеше да отрече, че самата идея го плашеше до смърт, но реши, че беше по-добре да го направи, отколкото да живее в страх. Доста по-добре. — Хубаво. Мисля. Искам да кажа, естествено, че искам. Че защо да не искам? Казвам да.
— Ха.
Логън видя бледото очертание на лицето й да се навежда към земята. Тънките й устни бяха стиснати сърдито, сякаш беше очаквала друг отговор и сега не беше сигурна какво да прави по-нататък. Логън също не беше сигурен.
— Как предлагаш да стане?
Типично за нея, помисли си Логън, все едно говореше за някаква досадна работа, която я чакаше. Все едно щяха да секат дърво или да копаят дупка.
— Ъъ… ами на първо време ще трябва да се приближиш малко. Искам да кажа, не че оная ми работа ще те разочарова, ама чак дотам няма да стигне. — Логън почти се ухили, после се прокле мислено, когато тя остана сериозна.
Хем знаеше, че тя не си пада много по шегите.
— Хубаво. — Феро се приближи така бързо и така целенасочено, че той се дръпна назад и тя залитна към него.
— Извинявай — каза той. — Много отдавна, откакто не съм…
— Така ли? — Феро коленичи пред него, вдигна ръка и застина, сякаш не знаеше какво да прави сега с нея. — Аз също.
Логън усети допира на пръстите й по опакото на ръката си — нежни, внимателни. Гъделичкаше, толкова лек беше допирът й. Наведе очи и видя палецът й да потърква чуканчето на отрязания му пръст. Бяха два сиви силуета в мрака с неловки, сконфузени движения, сякаш никога досега не бяха докосвали друго човешко същество. Странно усещане, жена толкова близо до него. Върна куп далечни спомени.
Посегна бавно, сякаш поставяше ръката си в огъня, и докосна лицето на Феро. Не се опари. Кожата й беше гладка и хладна като на всеки друг човек. Зарови пръсти в косата й и усети гъделичкането на щръкналите кичури между пръстите си. Напипа с върха на палеца си белега на челото й и го проследи надолу по бузата до ъгълчето на устата. Подръпна леко устните й. Грубата му кожа дращеше нейната.
По лицето й се беше изписало странно изражение, дори мракът не беше пречка за Логън да го долови. Не беше от онези, които беше свикнал да вижда, но нямаше съмнение, че беше именно такова. Долавяше напрежението на мускулчетата под кожата й, виждаше лунната светлина по настръхналите косъмчета на кльощавия й врат. Беше изплашена. Тази жена се смееше, докато риташе човек в лицето, раните я караха да се усмихва, можеше да извади стрела от тялото си, без окото й да трепне, но явно нежното докосване я плашеше. Щеше да е доста странно, ако и самият Логън не беше настръхнал от страх. Изплашен и развълнуван едновременно.
Като по сигнал за нападение двамата започнаха настървено да свалят дрехите на другия. Прехапал устна и с разтреперани ръце, Логън взе да се бори с копчетата на ризата й в тъмното. Ръцете му пипаха грубо и тромаво, сякаш носеше тежки железни ръкавици. Тя разкопча цялата му риза, преди той да успее да се справи и с първото копче.
— Мамка му! — изсъска той.
Феро избута ръцете му, разкопча си копчетата, свали ризата и я пусна на земята до себе си. На лунната светлина Логън не видя много, само тъмния силует на слабите й рамене, на талията, тук-там някое светло петно по ребрата, долната извивка на едната й гърда и може би малко груба кожа около едното зърно.
Той усети как Феро разкопчава колана му, как студените й пръсти се пъхват в панталона и как…
— Ау! Мамка му! Не е нужно да ме вдигаш за него!