Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Докато стоеше сам във всекидневната, Бъч усети как го връхлита познатото желание да се напие. И понеже не виждаше причина да не го направи, той си съблече палтото, свали оръжията си и отиде в кухнята. Сипа си питие, взе бутилката с уиски със себе си и се върна във всекидневната. Надигна чашата и погледът му попадна върху най-новия брой на „Спортс Илюстрейтед". На корицата имаше снимка на някакъв бейзболист, а до главата му с големи жълти букви пишеше „ГЕРОЙ".
Мариса беше права - той наистина се опитваше да спаси всички, сякаш беше някакъв шибан герой. Само че не го правеше от самолюбивото желание да се изживява като герой. Правеше го, защото тайно се надяваше, че ако спаси достатъчно хора, може би ще получи прошка.
Да, ето какво търсеше той - опрощение.
Образи от миналото се заредиха пред очите му като на филм. Насред тази неканена „прожекция" погледът му се спря върху телефона. Само един човек можеше да свали този товар от плещите му, но Бъч се съмняваше, че тя ще го стори. И все пак... ако можеше поне веднъж да чуе майка му да казва, че му прощава, задето е оставил Джейни да се качи в онази кола...
Бъч се разположи на любимия си кожен диван и остави бутилката с уиски на масичката. Седя така, докато не стана девет часът. Тогава вдигна слушалката и набра номер, започващ с кода на Бостън. Вдигна баща му.
Разговорът беше точно толкова ужасен, колкото Бъч очакваше. Единственото по-отвратително от самия разговор беше онова, което научи. Когато затвори, видя, че всичко е траяло точно една минута и трийсет и четири секунди, като се брояха и шестте позвъня-вания, преди баща му да вдигне. А по всяка вероятност това беше последният път в живота му, когато бе разговарял с Еди 0'Нийл.
-Какво става, ченге?
Бъч подскочи и видя Вишъс. Нямаше причина да го лъже, затова отвърна:
-Майка ми е болна. От две години. Алцхаймер. Никак не е добре. Естествено, на никого не му е хрумнало да ми се обади. Така и нямаше да разбера, ако не бях позвънил преди малко.
-По дяволите... - Ви се приближи и седна до него. - Искаш ли да отидеш да я видиш?
-Не - поклати глава Бъч и взе чашата с уиски. - Не виждам причина да го правя. Тези хора вече не са част от живота ми.
НА СЛЕДВАЩАТА ВЕЧЕР МАРИСА СТИСНА РЪКАТА НА НОВАТА си администраторка. Тя беше идеална за тази работа - интелигентна, мила, с приятен глас и диплома по публичното здравеопазване от Нюйоркския университет (разбира се, от вечерните курсове).
-Кога искате да започна? - попита тя.
-Какво ще кажеш за тази вечер? - отвърна Мариса донякъде на шега и се усмихна, когато другата жена кимна ентусиазирано. - Чудесно. Нека ти покажа кабинета ти.
Когато се върна от горния етаж, където се намираше стаята на администраторката, Мариса седна пред лаптопа си и се залови да преглежда недвижимите имоти, които се предлагаха в този квартал.
Много скоро погледът й престана да вижда онова, което уж четеше. Мисълта за Бъч бе като постоянна тежест в гърдите й, от която й бе трудно да диша, а когато не беше заета, спомените за него напълно я обсебваха.
-Господарке?
Мариса вдигна очи към прислужницата.
-Какво има, Филипа?
-Господарят Хавърс е насочил един случай към нас. Жената и синът й ще пристигнат утре, след като състоянието на момчето се стабилизира, но от болницата обещаха, че до един час ще ни пуснат по имейл историята на заболяването.
-Благодаря ти. Ще им приготвиш ли една стая на долния етаж?
-Да, господарке.
С тези думи прислужницата се поклони и излезе.
Хм, значи Хавърс наистина смяташе да удържи на думата си.
Мариса се намръщи и за кой ли път я обзе усещането, че нещо й се губи. По някаква причина образът на Хавърс не си отиваше и именно това извади на повърхността неясната мисъл, която я глождеше.
Изведнъж тя се чу как казва на Бъч: „Нямам намерение да гледам как се погубваш."
Мили Боже! Съвсем същото, което Хавърс й бе казал, преди да я изхвърли от вкъщи. О, Скрайб Върджин, та тя постъпваше с Бъч точно както Хавърс беше постъпил с нея - пропъждаше го под благовидната маска на трезво неодобрение. Само че не беше ли истинската причина желанието й да си спести страха и чувството на безпомощност?
Ами неговата склонност към самоунищожение?
Изведнъж мислите й се върнаха към онова, което се беше разиграло пред къщата на Председателя на Съвета. Бъч бе действал много благоразумно. Предпазливо. Без помен от без-разсъдство. А движенията му бяха умели и добре премерени, той не се държеше като безумец.
По дяволите, помисли си тя. Ами ако бе сгрешила? Ако Бъч наистина можеше да се бие? Ако трябваше да се бие?
Ами Злото? Омега?
Е, нали Скрайб Върджин се бе намесила, за да защити Бъч. А и след като Омега си тръгна, Бъч си беше... Бъч... На вратата се почука и Мариса скочи на крака.
-Кралице!
На прага стоеше Бет и се усмихваше.
-Здравей! - каза тя и й помаха.
Смутена, Мариса направи реверанс. Бет се засмя и поклати глава.
-Дали някога ще успея да те отуча от това? - каза тя.
-Съмнявам се. Това са оковите на възпитанието ми - отвърна Мариса, мъчейки се да подреди обърканите си мисли. - Идваш да... ъ-ъ-ъ... да видиш какво сме направили тук през последните...
В този миг зад кралицата се появиха Бела и Мери.
-Трябва да поговорим - каза Бет. - За Бъч.