Споделена любов

„ Братството. Света Богородице, майко Божия!"

-Да - отвърна Бъч и стисна кръста около врата си.

-Тогава, Бъч 0'Нийл, потомък на моята кръв и кръвта на моя баща, нека те попитам - ще се присъединиш ли към нас?

Мамка му. Това наистина ли се случваше? Или той сънуваше? Бъч огледа качулатите фигури една по една.

-Да. Да, ще се присъединя към вас. Подхвърлиха му черна роба.

-Покрий плътта си с това и вдигни качулката над главата си. От устните ти не бива да се отрони нито звук, освен ако някой не се обърне към теб. Очите ти не бива да се вдигат от земята. Ръцете ти през цялото време трябва да бъдат сключени зад гърба ти. Доблестта ти и благородството на кръвната линия, която споделяме, ще бъдат преценявани по всяко твое действие.

Бъч стана от леглото и нахлузи робата. За миг си помисли, че не би било зле, ако първо беше отскочил до тоалетната...

-Разрешава ти се да облекчиш тялото си. Направи го сега. Когато се върна от тоалетната, Бъч много внимаваше да не вдига глава от пода и да държи ръцете си отзад.

Усети как върху рамото му се отпуска нечия ръка, и разбра, че е Рейдж - никой друг нямаше толкова тежка десница.

-Ела с нас - нареди Рот и Бъч бе изведен от Дупката право в кадилака, който бе паркиран едва ли не във вестибюла - сякаш братята не искаха никой да разбере какво се случва.

Бъч се настани на задната седалка, захлопнаха се няколко врати и колата потегли. Бавно прекосиха двора, а след това (както Бъч предположи по друсането) и задната морава, и се отправиха към гората. Никой не продумваше и в тишината Бъч не можеше да не се запита какво ли щяха да правят с него. Със сигурност нямаше да е шега работа.

Най-сетне кадилакът спря и всички слязоха. Мъчейки се да спазва правилата, Бъч застана отстрани, вперил поглед в земята, и зачака да го поведат нанякъде. Някой стори точно това, докато друг си тръгна с колата.

Бъч закрачи напред. Известно време земята под краката му беше обляна от лунните лъчи, но после и тази светлина изчезна и се възцари пълен мрак. Може би бяха влезли в някаква пещера? Да, точно така. Мирис на влажна пръст изпълни ноздрите му, ситни камъчета боцкаха босите му стъпала.

След около четирийсет крачки го накараха да спре. Разнесе се шумолене, после отново поеха нанякъде, този път - надолу.

Ново спиране. И още приглушени звуци като от отварянето на добре смазана врата.

След това - топлина и светлина. Подът под краката му стана гладък. Мрамор... черен мрамор. Трябва да се намираха в галерия с доста висок таван, тъй като едва доловимият шум от стъпките им се издигаше нагоре и отекваше. Настъпи нова пауза, последвана от шумолене на плат и Бъч предположи, че братята свалят робите си.

Някой сложи ръка на тила му и гласът на Рот проехтя в ухото му:

-Не си достоен да влезеш тук такъв, какъвто си сега. Кимни с глава.

Бъч се подчини.

-Кажи, че не си достоен.

-Не съм достоен.

Изведнъж гласовете на братята се извисиха в мощен, суров вик на Древния език, сякаш в несъгласие. Рот продължи: