Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Казала беше също, че това може да го убие.
„Ти си глупак, Гавин Траканд”, каза си, щом усети сърбеж по цялото тяло. Макар да беше използвал тер-ангреала само веднъж, знаеше, че фигурата му ще е замъглена и потъмняла. Ако някой го погледнеше, очите му щяха да се плъзгат настрани. Действаше особено добре в сенки. Поне този път беше доволен, че облаците затулват всякаква светлина.
Продължи предпазливо напред. По-рано, когато за първи път беше изпробвал пръстена, докато Егвийн спеше, беше успял да мине само на няколко стъпки от стражите. Един беше погледнал право към него, но не го беше видял.
Тер-ангреалът му позволяваше и да се движи по-бързо. Малко по-бързо, но все пак по-бързо. Сърбеше го да изпробва и способността да се дуелира. Колко ли от тези шараи можеше да повали, докато носеше един от тези пръстени? Десет? Двайсет?
„Ще трае точно докато някоя от онези преливащи те опече”, каза си Гавин. Събра няколко камъчета от земята, за да ги хвърля към Егвийн, ако забележеше някоя от преливащите.
Заобиколи палатката на походната кухня по пътеката, която вече бе разузнал. Важно беше непрекъснато да си напомня да внимава. Първия път силата на тер-ангреала го беше направила прекалено смел. Беше главозамайващо човек да знае колко лесно можеше да се движи.
Беше си казвал, че няма да прибягва до пръстените, но това беше само за битка - когато щеше да е изкушен да си спечели слава. Сегашното беше друго. Беше защитата на Егвийн.
След като преброи до двайсет, Егвийн тръгна. Не беше толкова добра в промъкването крадешком като Нинив и Перин, но все пак беше от Две реки. Всяко дете в Емондово поле знаеше как да се движи в горите, без да стряска дивеча.
Насочи вниманието си върху пътеката пред себе си, като опипваше с пръстите на краката си - беше си свалила обувките, - за да избягва сухи листа и съчки. Придвижването така й беше станало втора природа. Това оставяше ума й незает, за жалост.
Един от Отстъпниците предвождаше шараите. От думите му можеше да се предположи, че целият им народ го следва. Беше лошо като сеанчанците. Не, още по-лошо. Сеанчанците пленяваха и използваха Айез Седай, но не избиваха обикновени хора толкова безскрупулно.
_Трябваше_ да оцелее и да се спаси. Трябваше да занесе това сведение в Бялата кула. На Айез Седай им предстоеше да се опълчат на Демандред. Светлината дано да дадеше достатъчно от тях да са се спасили от битката, за да могат да го направят.
Защо обаче Демандред бе изпратил поканата си до Ранд? Всички знаеха къде да намерят Преродения Дракон.
Стигна до кухненската палатка и безшумно я заобиколи. Стражите до нея си бърбореха. Говорът на шараите беше странно монотонен, сякаш тези хора не изпитваха никакви чувства. Сякаш… музиката в говора им бе изчезнала. Музиката, която Егвийн досега не беше съзнавала, че я има.
Бяха мъже, тъй че може би нямаше нужда да се притеснява, че ще усетят способността й да прелива. Но пък Демандред го беше направил с Леане. Може би имаше тер-ангреал?
За по-сигурно заобиколи мъжете отдалече и продължи в тъмното. Движеше се покрай съборени палатки, миризмата на пожарище все още витаеше във въздуха. Беше смущаващо колко бързо човек на власт може да се окаже в положението да се промъква из собствения си лагер като плъх. Това, че изведнъж беше станала неспособна да прелива, променяше ужасно много неща.
„Властта ми не идва от силата ми да преливам - каза си тя. - Силата ми е в сдържаността, в разбирането и в грижата. _Ще избягам_ от този лагер и _ще продължа_ да се боря.”
Повтаряше си тези думи, за да надвие пълзящото чувство на безсилие - чувството на отчаяние заради толкова многото загинали. Светлина, горката Леане!
Нещо тупна в пръстта пред нея. Камъче. Последваха още две - Гавин явно не разчиташе само на едно. Тя тръгна бързо към останките от една палатка наблизо. Половината беше изгоряла, другата половина от платнището висеше на коловете.
Насмалко да настъпи един обгорен труп. Беше на шиенарец, видя тя на блясъка на мълния от ръмжащите в небето облаци, макар да носеше символа на Бялата кула на туниката си.
Пред нея се появи светлина и тя зачака напрегнато идващите към нея двама стражи шараи. Единият носеше фенер. Не говореха. Когато я подминаха, видя, че отзад на бронята им са всечени символи, подобни на татуировките, които беше видяла и на другите. Бяха доста големи, тъй че - както предполагаше - мъжете всъщност бяха с нисък ранг.
Системата беше странна. Винаги може да се добави още татуировка на човек, но няма как да се махне. Това, че с понижаването в ранг човек получаваше все по-сложна татуировка, намекваше нещо: че хората могат да изпаднат в немилост, но не могат да се издигнат, след като вече са изпаднали - или са се родили - с низш обществен сан.