Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Тя вдигна рамене, разтворила ръце в жест на безпомощна тъга, защото и двамата знаеха отговора. После попита:
— Той значеше много за теб, нали?
— Още значи.
Двете светещи точки от пламъчетата на цигарите бяха стигнали бавно до върховете на пръстите им, а леките проблясъци и мекото падане на пепелта бяха единствените движения в тишината, когато звънецът се обади. Знаеха, че не е човекът, за когото и двамата биха искали, но не можеха да очакват да се върне, и тя се намръщи, внезапно ядосана, когато отиде да отвори вратата. Отне й миг да си спомни, че безвредно вежливата фигура, която видя да й се покланя със стандартна усмивка за поздрав, беше заместник-управителят на сградата.
— Добър вечер, госпожице Тагарт. Толкова се радваме да ви видим. Тъкмо дойдох на смяна и чух, че сте се върнала. Исках да ви поздравя лично.
— Благодаря — тя стоеше на вратата и не се отместваше, за да го покани вътре.
— Имам писмо, което дойде за вас преди около седмица, госпожице Тагарт — каза той и бръкна в джоба си. — Изглеждаше важно, но понеже беше надписано „Лично“, очевидно не трябваше да бъде изпращано в кабинета ви, а и освен това те не знаеха адреса ви, така че, понеже не знаех къде да го препратя, го прибрах в сейфа и реших да ви го доставя лично.
Пликът, който й подаде, беше надписан: „Препоръчано. Въздушна поща. Специална доставка. Лично“. Адресът на подателя беше „Куентин Даниълс, Технологичен институт на Юта, Афтън, Юта“.
— О… Благодаря.
Заместник-управителят забеляза, че гласът й се снижи до шепот — възпитана маска за останали без дъх думи, — забеляза, че тя стои и гледа към името на подателя много по-дълго от необходимото, така че повтори благопожеланията си и се оттегли.
Тя разкъсваше плика, докато вървеше към Риърдън, и спря в средата на стаята, за да прочете писмото. То беше написано на машина върху тънка хартия — той можеше да види черните правоъгълници на абзаците през прозрачните листа, както и лицето й, докато ги четеше. Очакваше го в момента, в който я видя да привършва: тя скочи към телефона, той чу яростното завъртане на шайбата и треперещият й глас да казва настойчиво:
— Междуградски, моля… Оператор, свържете ме с Технологичния институт в Афтън, Юта!
Той се приближи и попита:
— Какво има?
Тя му подаде писмото, без да го поглежда, с очи, вторачени в телефона, сякаш можеше да го насили да отговори. Писмото гласеше:
Скъпа госпожице Тагарт,
Боря се от три седмици, не исках да го правя, знам, не това ще ви нарани и съм наясно с всеки аргумент, който можете да ми изложите, защото сам аз ги използвах срещу себе си, но трябва дави уведомя, че напускам.
Не мога да работя при условията на Директива 10–289, макар и не по причината, планирана от виновниците за нея. Знам, че отмяната на всички научни проучвания не осъжда мен или вас, и че ще искате да продължа. Но трябва да напусна, защото вече не искам да успея.
Не искам да работя в свят, който ме смята за роб. Не искам да бъда от полза за хората. Ако успея да възстановя двигателя, няма да ви позволя да го поставите в тяхна услуга. Няма да тормозя съвестта си, че нещо, което е било произведено от моя ум, ще бъде използвано, за да им донесе удобство. Знам, че ако успеем, те със сигурност ще са нетърпеливи да конфискуват двигателя. И поради тази перспектива ние трябва да приемем положението на престъпници, вие и аз, и да живеем под заплахата да бъдем арестувани във всеки един момент, по тяхна прищявка. А това е нещото, което не мога да приема, дори да можех да приема всичко останало: че за да им дадем неоценима полза, ние ще трябва да бъдем превърнати в мъченици на хората, които без нас нямаше да могат да я придобият. Можех и да простя другото, но когато си помисля за това, си казвам: проклети да са, по-добре да ги видя всичките как умират от глад, включително и аз, отколкото да им простя или да го позволя!
Ако трябва да съм честен, искам да успея, да разреша загадката на двигателя, повече от всичко. Така че ще продължа да работя по него единствено за собственото си удоволствие и доколкото мога. Но ако я разреша, тя ще си остане моя лична тайна. Няма да я публикувам за каквато и да е комерсиална употреба. Поради това и не мога да приемам повече парите ви.
И понеже комерсиализмът уж е ужасен, всички тия хора трябва напълно да одобряват решението ми, а на мен ми е омръзнало да помагам на тези, които ме презират.
Не знам колко време ще оцелея или какво ще правя в бъдеще. За момента възнамерявам да остана на работа в института. Но ако някой от представителите или наследниците му ми напомни, че по закон нямам право да напусна портиерското си място, ще се махна.