Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Блаженство?
— Може би ви звучи глупаво?
— Съвсем не. Видях госпожа Марчмур и нейния… спектакъл… видях книгата, една от стъклените ви книги, бях в нея, усещането, покварата, може би „блаженство“ е подходяща дума — каза госпожица Темпъл. — Но ви уверявам, че това не е моят избор.
— Не бива да сте сурова към госпожа Марчмур. Тя прави каквото трябва в името на по-високата цел. Всички ние сме ръководени. Дори вие, госпожице Темпъл. Щом сте надникнали в тези изключителни книги, значи трябва да го знаете. — Тя махна към стаята за преобличане на госпожица Вандаариф. — Толкова много са така нежни, така гладни, така дълбоко нуждаещи се. Колко от това, което прочетохте, от това, което си спомняте, беше вкоренено единствено в болезнена самота? Ако човек би могъл да се освободи от този източник на страдание… можете ли да го вините?
— Страданието и загубата са част от живота — възрази госпожица Темпъл.
— Да — съгласи се Каролин. — Но ако не е нужно да е така?
Госпожица Темпъл тръсна глава и прехапа устна.
— Вашата любезност… докато другите… е, те са гнездо усойници. Съюзниците ми са били убити. Аз съм тук против волята си. Аз бях и ще бъда насилена със същата сигурност, както ако фино облечената ви сган беше банда казаци!
— Наистина се надявам това да не е така — каза Каролин. — Но ако Процесът ми е изяснил нещо, то е, че това, което става тук, е само изражение на онова, което човек реши сам — всъщност на онова, което иска.
— Моля?
— Не го казвам, за да ви ядосам. — Тя вдигна ръка, за да попречи на госпожица Темпъл да заяви, че вече е ядосана. — Смятате ли, че не виждам синините по красивата ви шия? Мислите ли, че ми харесват? Не съм жена, която мечтае за власт и слава, макар че зная, че имаше смъртни случаи — не мисля, че мога да разбера причината за тях — в резултат от тези мечти. Знам, че имаше убийства, около мен и в тази къща. Знам, че не знам какво планират хората над мен. И все пак знам, че тези мечти, техните и моите, носят със себе си обратната страна на монетата, ако мога така да кажа — блаженството на целта, на простотата и, наистина… Селесте… отдаването.
Госпожица Темпъл подсмръкна и преглътна, решена да не отстъпва. Не беше свикнала да използват името й така свойски и това я изнервяше. Жената представяше целите на Кликата с думи за разум и загриженост — изглежда, тя беше по-високо ниво противник с това, че изобщо не приличаше на противник. Стаята беше непоносима: дантелите и парфюмите — толкова много и така тежки — бяха задушаващи.
— Бих предпочела да се обръщате към мен с „госпожица Темпъл“ — каза тя.
— Разбира се — каза Каролин с някак тъжна усмивка.
Сякаш задействани от някакъв часовников механизъм, те спряха да говорят и потънаха в мълчание, а после в съзерцание. Но госпожица Темпъл можеше да мисли единствено за потискащата безсмисленост на мебелировката — макар да не се съмняваше, че това е най-искреното изражение на госпожица Вандаариф — и ниския таван, който въпреки луксозното черешово дърво все още лъхаше на затвор. Нима беше неизбежно това луксозно безлично жилище да стане последното й убежище като човек с непокътнат разум? И сякаш товарът изведнъж бе станал прекалено тежък за нея, сълзите на госпожица Темпъл бликнаха изведнъж, раменете й се разтресоха, устните й трепереха. Толкова често през живота й сълзите бяха последица от някаква обида или отказ, израз на неудовлетворение и чувство на несправедливост, когато тези, които имаха власт (баща й, гувернантката й), можеха да отстъпят пред желанията й, но не искаха просто от жестокост. Сега госпожица Темпъл чувстваше, че плаче за свят без никакъв подобен авторитет… и милото лице на Каролин — колкото и да знаеше, че то представлява интересите на хората, които я бяха пленили — само подсилваше чувството колко тривиални са оплакванията й, колко незначителни загубите й и колко напълно се е отдалечила от любовта или ако не от любовта, то поне от първостепенното място в мислите на друг човек.
Избърса сълзите и прокле слабостта си. Нима не се беше подготвила точно за тази ситуация — и нима твърдостта, непоклатимостта на ума й не беше единственият й извор на надежда? Но сълзите не спираха и тя захлупи лицето си с ръце.