Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Да, струва ми се, щях почтено да се справя с туй положение — отвърна Сам и доста устремно се нахвърли върху печеното говеждо.
— Много ми стана болно, Сами — рече по-старият мистър Уелър, докато разклащаше бирата, за да се образуват колелца от пяна, преди да отпие от каната. — Много ми стана болно, Сами, кат’чух от твойта уста, че си оставил да те метне оня с черничевите дрехи. Все си мислех до преди три дена, че никой, дет’се вика Уелър, не могат да го метнат; никак не е редно, Сами, никак.
— Изключение прави само случаят с вдовицата, разбира се — рече Сам.
— Вдовиците, Сами — отвърна мистър Уелър, променяйки леко боята си, — вдовиците са изключение на всяко правило. Казваха на колко жени е равна една вдовица, кат’ иска да омотае някого: май бяха двайсет и пет, ама не съм сигурен дали не бяха и повече.
— Добре са ти казвали — рече Сам.
— Освен туй — продължи мистър Уелър, без да обръща внимание на забележката — то е нещо много различно, Сами. Знаеш к’во е казал адвокатинът, когат’ защищавал оня джентълмен, дето биел жена си с ръжена, щом му станело весело: „В края на краищата, господни съдия — казал, — тази слабост иде от много любезност.“ Тъй казвам и аз за вдовиците, Сами; тъй ще казваш и ти, кат’ станеш на мойте години.
— Не трябваше да се хващам тъй лесно, зная си — рече Сам.
— Не трябваше да се хващаш тъй лесно! — повтори мистър Уелър, като удари с юмрук по масата. — Не трябваше! Та аз познавам едного, млад, няма ни наполовина, нито дори четвърт от твойто образование, не е спал по пазарищата и шест месеца, и пак нямаше да влезе в капана кат’ тебе. Нямаше, Сами.
Развълнуван от чувствата, породени от тези мъчителни размисли, мистър Уелър дръпна със звънчето и поръча допълнително една кана бира.
— Няма полза да говорим повече за това — рече Сам. — Станалото — станало, не можем го оправи и туй е един вид утеха, както казват в Турция, когато отрежат по погрешка главата на някого. Сега е мой ред да набирам точки, началство; да го пипна само този Тротър, и няма вече да се изложа.
— Надявам се, ще е тъй, Сами, надявам се, ще е тъй — отвърна мистър Уелър. — За твое здраве, Сами, и дано скоро изтриеш срама, дет’ си го навлякъл на семейното име.
В чест на тази наздравица мистър Уелър погълна на един дъх поне три четвърти от току-що донесената бира и подаде каната на сина си да се справи с останалото, нещо, което той стори незабавно.
— А сега, Сами — рече мистър Уелър, поглеждайки големия си сребърен капаклия часовник, закачен на другия край на медения ланец, — време е да ида в канцеларията за пътния си лист и да видя как зареждат колата; защото колите, Сами, са кат’ пушките, трябва да се зареждат с много внимание, преди да ги похване човек.
При тази родителска шега мистър Уелър младши се усмихна със синовна усмивка. Неговият многоуважаван баща продължи тържествено:
— Сега те напущам, Сами, моето момче, и бог знай кога ще те видя пак. Мащеха ти може да стане не за мойта уста лъжица и хиляди неща може да станат, преди да чуеш нещо за известния мистър Уелър от „Красивата дивачка“. Семейното име зависи от теб, Сами, и се надявам да направиш к’вото трябва. За дреболиите — относно доброто възпитание — мога да разчитам на теб кат’ на мен самия. Но имам да ти дам един малък съвет: ако доживееш до над петдесетте и те прихване тогаз да се жениш — няма значение за коя, — просто вземи да се затвориш в стаята си, ако си имаш стая, и се отрови, без повече да му мислиш. Да се беси човек, е просташко, затуй не го прави никогаж. Отрови се, Сами, момчето ми, отрови се и няма да съжаляваш после, че си го сторил. — При тези трогателни слова мистър Уелър погледна втренчено своя син, завъртя се бавно на токовете си и се отдалечи.
Потънал в съзерцателно настроение след тези думи, мистър Самюел Уелър излезе от „Големият бял кон“, гдето баща му го бе оставил, отправи стъпките си към църквата „Сейнт Клемънт“ и се опита да разсее обхваналата го тъга, като се поразходи сред древните места наоколо. Той поброди известно време и се озова в един усамотен кът — нещо като обширен старинен двор — и видя, че нямаше друг излаз оттам освен пътечката, по която бе влязъл. Тъкмо се канеше да се връща обратно, когато отведнъж остана като вкаменен от една внезапна поява; а как стана и как изглеждаше тази поява, ние ще разкажем незабавно.