Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Не му бе писано обаче да премине през това допълнително премеждие: защото не беше стоял дълго в новото си убежище, когато, за негов невъобразим ужас, в дъното на коридора се появи човек със запалена свещ. Но ужасът му изведнъж се превърна в радост, когато разпозна силуета на своя верен прислужник. Беше наистина мистър Самюъл Уелър, който, останал да разговаря до толкова късно с хотелския слуга, бе тръгнал вече да се прибира за сън.
— Сам — рече мистър Пикуик, появявайки се внезапно пред него. — Къде е стаята ми?
Мистър Уелър вторачи поглед в своя господар с безкрайно изумление: и въпросът трябваше да бъде зададен трикратно, докато Сам се обърна кръгом и поведе господаря си към тъй дълго търсената стая.
— Сам — рече мистър Пикуик, когато си лягаше, — тази вечер се заблудих по най-чудноватия начин на света.
— Много е възможно, сър — сухо отвърна Сам.
— Но в едно съм сигурен, Сам: и шест месеца да остана в тази сграда, пак няма да мога самичък да се оправя из нея.
— Туй е най-разумното заключение, до което можехте да стигнете, сър — отвърна мистър Уелър. — Май ви е доста нужен някой да ви пази, сър, когато умът ви отива на разходка.
— Какво искате да кажете с това, Сам? — рече мистър Пикуик. Той се надигна в кревата и протегна ръка, сякаш се готвеше да каже още нещо; но изведнъж се разколеба, обърна се на едната си страна и пожела на прислужника си „лека нощ“.
— Лека нощ, сър — отвърна мистър Уелър. Той поспря вън пред вратата — поклати глава — направи няколко крачки — спря се — оправи свещта си — поклати отново глава — и накрая бавно стигна до своята стая, явно погълнат от дълбоки размишления.
Глава двадесет и трета
В малка стаичка, недалеч от двора на конюшнята, в ранното утро, настъпило след приключението на мистър Пикуик с дамата на средна възраст с навита на жълти хартийки коса, седеше мистър Уелър старши в подготовка за своето пътешествие до Лондон. Беше седнал в извънредно подходяща за рисуване на портрета му поза.
Много е възможно в някой по-ранен период на неговата кариера профилът на мистър Уелър да се е очертавал рязко и определено. Лицето му обаче се бе разплуло под влияние на добрия живот и забележителната му склонност към примирение със съдбата, месестите извивки на бузите му бяха тъй много преминали първоначалните си предели, че цялостният му образ можеше да бъде наблюдаван единствено анфас, а от всеки друг ъгъл се долавяше само върхът на невероятно червения му нос. По същите причини и гушата му бе придобила мощен и внушителен вид и към нея спокойно можеше да се отнесе думата „двойна“, дума, предшествуваща нерядко тази съществена част на човешкото тяло; а цветът на кожата му представляваше онази пъстра смесица от различни багри, що може да се види само при джентълмени от неговата професия или при недопечен ростбиф. Около врата си носеше кърмъзен пътнически шал, омотан по такъв изкусен начин, че бе трудно да се различат гънките на шала от гънките на гушата. Върху това бе надянал дълга жилетка на едри розови райета, а най-отгоре — широкопол зелен жакет, разхубавен от големи пиринчени копчета, две от които — красящи талията — бяха тъй раздалечени едно от друго, че никой не можеше да ги види и двете едновременно. Косата му — къса, права и черна — едва се виждаше изпод обемистата периферия на плоскодънната му кафява шапка. Нозете му бяха опаковани в панталони до коленете от раирано кадифе и високи цветни ботуши; меден ланец на часовник, завършващ с една висулка и един ключ от същия метал, бе небрежно закачен на широкия му пояс.
Казахме вече, че мистър Уелър бе зает с приготовленията за пътешествието си до Лондон. По-точно казано, подкрепяше се за случая. На масата пред него бяха поставени кана с бира, парче студено печено говеждо и самун хляб с много внушителни размери; към всички тях мистър Уелър разпределяше височайшето си внимание поред, с най-строга безпристрастност. Той тъкмо бе отрязал солидно парче от третия продукт, когато стъпките на някой влизащ в стаята го накараха да вдигне глава и той съзря своя син.
— Добр’утро, Сами — рече бащата.
Синът се отправи към каната с бира, кимна многозначително на своя родител и пое дълга глътка — наместо отговор.
— Добра смукателна сила имаш, Сами — рече по-възрастният мистър Уелър, поглеждайки в каната, когато първородното му чедо я остави полупразна върху масата. — Щеше да станеш първо качество рак-отшелник, Сами, ако беше роден с такова обществено положение.