Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Боже милостиви! — извика дамата на средна възраст. — Какво е това?
— Това е… това е само един джентълмен, мадам — рече мистър Пикуик иззад завесите.
— Джентълмен! — страхотно изписка дамата.
„Стана каквото стана!“ — помисли си мистър Пикуик.
— Непознат човек! — крещеше дамата. Още един миг и цялата странноприемница щеше да бъде в тревога. Одеянията й изшумоляха, когато се спусна към вратата.
— Госпожо! — извика мистър Пикуик, подавайки глава в крайното си отчаяние. — Госпожо!
И тъй, макар и мистър Пикуик да не бе подтиквал от никаква определена подбуда, когато измъкна навън главата си, тя мигновено оказа положително въздействие. Дамата, както вече споменахме, беше близо до вратата. Тя трябваше само да прекрачи прага, за да се озове на стълбището, и щеше неминуемо да го стори веднага, ако внезапната поява на мистър Пикуиковото боне не я бе накарала да се отдръпне в най-отдалечения кът на стаята и да насочи обезумял поглед към мистър Пикуик, докато мистър Пикуик от своя страна също бе насочил обезумял поглед към нея.
— Негодник! — възмути се дамата, закривайки лицето си с ръце. — Какво търсите тук?
— Нищо, госпожо; съвсем нищо, госпожо — убедително рече мистър Пикуик.
— Нищо! — възкликна дамата и го погледна.
— Нищо, госпожо, честна дума — настояваше мистър Пикуик, клатейки тъй енергично глава, щото пискюлът на нощното му боне затанцува отново. — Готов съм да потъна вдън земя от смущение, госпожо, загдето съм принуден да разговарям с дама, без да снема нощното си боне (тук дамата бързо смъкна своето), но не мога да го отвържа, госпожо (тук мистър Пикуик го дръпна с все сила в потвърждение на думите си). Сега ми е ясно, госпожо, че по погрешка съм влязъл във вашата стая вместо в моята. Не минаха и пет минути, госпожо, когато отведнъж се появихте вие.
— Ако тази невероятна история е истинска, сър — рече дамата, като изхлипа високо, — вие трябва да си отидете веднага.
— Ще го сторя, госпожо, с най-голямо удоволствие — отвърна мистър Пикуик.
— Веднага, сър… — настоя дамата.
— Разбира се, госпожо — бързо я прекъсна мистър Пикуик. — Разбира се, госпожо… Аз… много съжалявам, госпожо — продължи мистър Пикуик, като изскочи от леглото, — загдето неволно станах причина за това вълнение и безпокойство; дълбоко съжалявам, госпожо.
Дамата посочи вратата. Едно от превъзходните качества в характера на мистър Пикуик се прояви чудесно в този миг на крайно трудни обстоятелства. Макар и да бе нахлузил набързо шапката си върху нощното боне като старовремски нощен страж, макар и да носеше обувките и гетрите си в една ръка, метнал жакета и жилетката си през другата — нищо не бе в състояние да потъпче вродената му учтивост.
— Извънредно съжалявам, госпожо — рече мистър Пикуик с дълбок поклон.
— В такъв случай, сър, напуснете веднага стаята — отвърна дамата.
— Незабавно, госпожо; още в този миг, госпожо — успокояваше я мистър Пикуик, а докато отваряше вратата, шумно изпусна и двете си обувки на пода.
— Надявам се, госпожо — поде мистър Пикуик, като вдигна обувките и се обърна да се поклони отново, — надявам се, госпожо, че моето неопетнено име и безпределно уважение, що питая към вашия пол, ще послужат поне малко да ме извинят за… — Но преди да успее мистър Пикуик да се доизкаже, дамата го бе изтикала в коридора и бе заключила и залостила вратата след него.
Макар и мистър Пикуик да имаше основателни причини да си честити, задето се бе измъкнал тъй тихомълком от неотдавнашното си неловко положение, състоянието, в което се намираше в момента, съвсем не бе завидно. Намираше се сам сред коридорите на непозната странноприемница, при това посред нощ и полусъблечен; трудно можеше да се допусне, че в непрогледната тъмнина ще успее да стигне до стаята си, която не бе съумял да намери при светлината на свещта, а вдигнеше ли и най-малкия шум по време на безплодното си търсене, излагаше се на опасността някой бодърствуващ пътник да стреля по него, дори да го убие. Нямаше друг изход, освен да остане на това място, догдето настъпи зората. Той направи пипнешком няколко стъпки по коридора и след като се спъна о няколко чифта ботуши (а това страшно го разтревожи), мистър Пикуик се сви в една ниша до стената, решил да дочака утрото с най-философското търпение, на което беше способен.