Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Тук конвулсивно свитите му пръсти се отпуснаха и той отново доближи кърпата до очите си. Малката Дорит, коленичила на пода край него, положила умолително ръка на рамото му, го наблюдаваше, изпълнена с разкаяние. След като се поуспокои от обхваналата го жалост, той отново стисна носната си кърпа.

— До този ден милостиво бях пощаден от унижението. Въпреки всичките ми нещастия у мен проличаваше онази сила на духа, уважението — покорността, която изпитваха към нея, ако смея да използувам израза, другите около мен, което ми беше спестило — хъ! — унижението. Но в този ден, в тази минута аз остро го усетих.

— Разбира се! Как би могло да бъде другояче? — възкликна неукротимата Фани. — Да се разхожда тя и да се перчи с един просяк! (Нов топовен изстрел!)

— Но, мили мой татко! — изплака малката Дорит. — Не се оправдавам, че съм наранила доброто ти сърце — не! Небето да ми е свидетел, че не! — Тя стисна ръце, обезумяла от отчаяние. — Единственото, за което те моля, е да се успокоиш и да го забравиш. Но ако сама не знаех, че си тъй мил с този старец и че си дружелюбен с него, и че винаги с радост го срещаш, аз нямаше да дойда тука с него, татко, нямаше наистина. Онова, което съм имала нещастието да направя, е сторено по погрешка. Никога нарочно не бих извикала сълзи в очите ти, мой мили татко — промълви малката Дорит с разкъсано сърце, — каквото и да ми дава срещу това светът или каквото и да иска той от мен срещу това.

А Фани изхлипа полуядосано и полуразкаяно, заплака и тя и започна да повтаря — нещо, което тази млада дама повтаряше винаги, когато бе обхваната едновременно от гняв и съжаления, ядосана както на себе си, така и на околните, — започна да повтаря, че предпочитала да умре.

Междувременно Бащата на Маршалси приласка по-малката дъщеря към гърдите си и я погали по главата.

— Хайде, хайде! Замълчи, Еми, замълчи, дете мое. Ще го забравя колкото мога по-скоро. Аз — тук в гласа му прозвуча хистерическа бодрост, — аз скоро ще съумея да го забравя. Напълно вярно е, моя мила, че винаги ми е приятно да срещна това бедно старче — бедната душица, бедния човечец — и че аз — хм — му отдавам своето покровителство и доброта на — хм, — на тази пречупена тръстика — смятам, че мога да го назова така с най-хубавото чувство, достойнството ми позволява да го сторя. Вярно е, такъв е случаят, мое дете. Но в същото време, като постъпвам така, аз си запазвам, ако смея да се изразя — хм, — ако мога така да го кажа — една душевна гордост. Гордост на духа. Има обаче неща, които са несъвместими с това — той възпря един хлип — и нараняват тая гордост. Раняват я дълбоко. Не това, че съм видял добрата моя Еми да се държи любезно и — хм — снизходително с това бедно старче, не е това, което ме ранява. То е, и нека приключим болезнения случай, като го изчерпим докрай, боли ме, че видях моето собствено дете, собствената ми дъщеря, да пристига в този Колеж отвън, от претъпканите улици — усмихната, усмихната! — хваната подръка с един — о, боже мой! — подръка с една… ливрея!