Острието на Тишал

Тленните останки на малкото дървесно духче бяха разположени в средата на баржата; тънки въженца — почти колкото конци — привързваха глезените ѝ към едно колче, а китките — към друго, забито над главата ѝ. В разтворената ѝ уста властваше мрак, очите ѝ се взираха немигащо в дъжда. Разтворен бе и дългият разрез, разпарящ телцето от жълтеникавочервената гръдна кост чак до снопчето перести пубисни косми. Краищата на този разрез бяха обшити с груб черен конец; към тях бяха привързани други черни конци, които лежаха разперени като ветрило от двете страни на трупа; привързани към тръстиковите бордове на баржата, тези конци не позволяваха на разреза да се затвори и да разкрие пред погледите черния дроб, стомаха и червата.

Около нея грижливо бяха подредени парчета метал, мънички огледалца и стъклени бижута, посипани с парчета вече гниещо месо. Блещукането и миризмата на гнило трябваше да привлекат врани и лешояди, може би дори орел, за да се нахранят те с вътрешностите, поставяйки началото на разтварянето на смъртното тяло в родилата го земя, след като животът, който го беше одухотворил, вече се бе влял в Потока — но мръсният дъжд плашеше птиците.

Делиан не можеше да си представи как щеше да го издържи Киърандел.

Чуждата болка го прониза в червата като с тъп нож; той гледаше Киърандел иззад кордона и страдаше заедно с нея. Сърцето го болеше като след удар с бич през осолени рани: болката бе по-силна, отколкото можеше да издържи, но по-слаба, отколкото заслужаваше.

През събралите се на брега групички като че ли преминаваше някакво течение; те сякаш се държаха един за друг, споделяйки скръбта и спомените си за Тъп, но от време на време някой — тук първороден, там каменар, дори понякога огрило или човек — се откъсваше от своята групичка и се присъединяваше към друга; тя от своя страна раждаше нови живи капки, които се вливаха в общия поток от мъка. Контактът можеше да е интимен, като хлипаща прегръдка, или кратък и резервиран, като кимване с глава и съчувствени гримаси.

Делиан наблюдаваше с тъга тези потоци от болка; ако можеше да се докосне до някой или да бъде докоснат от тях, той нямаше да се чувства толкова ужасно самотен. Опитваше се да призове живото личице на Тъп, опита се да задържи спомена за нея, опита се поне да изпита искрено уважение към скръбта на приятелите и любимата ѝ, но не успя. Докато стоеше под дъжда с наведена глава, той можеше единствено да мисли с омраза към себе си за собствената си болка.

Как можеше да бъде толкова жалък?

Делиан отново се олюля, замаян от слабост, и очите му се затвориха…

… той обляга пламналото си чело върху хладната метална планка, свързваща дървените летви на вратата на жилището в Индустриалния парк. „Не — казва той, — не, не отваряй вратата. Доведи майка си. Трябва да говоря с майка ти.“ Извърта главата си и обляга блузата си върху желязото, използвайки хладината му, за да събере кураж. Когато през вратата се чува колеблив женски глас: „Томи? Какво става? Кой си ти? Къде е Томи? Да не се е случило нещо със съпруга ми?“, той успява да произнесе само: „Не отваряй вратата. Има пожар. Избухна пожар и трябва да се махнете оттук.“ Гласът ѝ започва да трепери: „Как така пожар? Къде е Томи?“, и най-накрая вече трябва да ѝ го каже: „Томи е мъртъв, Нийла. Мъртъв е, а ти трябва да се махнеш.“ А тя отвръща: „Не разбирам! Как така е мъртъв?“ И единственото, което казва той, е: „Избухна пожар.“ И докато произнася думите, ги претворява в реалност — изпод дланите му започва да се кълби дим. „Излезте отзад. Вземи дрехите и всичките си пари и тръгвай“, казва ѝ той, а тя пищи в отговор: „Кой си ти? Какво се случи с Томи? Кой си ти?“ А той ѝ отговаря: „Никой. Аз съм никой“, докато си мисли: Аз съм кралят на елфите…