Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Така смята Киърандел. Като че ли това ни казва съобщителният жезъл — отвърна съкрушено Делиан. — Мога само да се моля да греша.
— Е, гръм да ме удари — рече той, поклащайки глава. — И на това ако не му се вика яка работа.
— Какво? Какво искаш да кажеш?
Томи разпери ръце.
— Може и да греша — отвърна той. — Не съм експерт по тия елфски истории.
— Експерт по какви истории?
Томи се накани да каже нещо, спря, после започна отново; почеса се по оредяващата коса, намръщи се и няколко пъти се прокашля. Най-накрая успя да изрече:
— Ами, това… — Начумери се, сякаш искаше да каже: „Не е нужно да обясняваш колко глупаво звучи.“ — Това не те ли прави нещо като крал на елфите?
Делиан гледаше безизразно.
Томи помръдна с рамене.
— Хей, както ти казах, не съм експерт.
Гласът на Делиан прозвуча толкова зашеметено и тихо, че думите едва се чуха през пропукването на огъня.
— О! — рече той. — О, господи!
7.
След известно време в малката стая без прозорци започнаха да пристигат хора. Тихо почукване, изръмжаване „К’во искаш?“ от страна на Томи, кратък отговор и поредният мъж или жена се промъкваха през открехнатата врата. Някои бяха огромни и яки като Томи; други бяха по-дребни, по-слабички, чиновнически тип; двама можеха да минат за уважавани собственици на магазини; единият можеше да е пълничък и сериозен, а вторият — слаб и жизнерадостен.
Онова, което ги обединяваше, бе поведението им: всички изглеждаха погълнати от онова, което вършеха, независимо дали беше разговор, или разглеждаха Делиан, или просто грееха ръцете си на огъня. Като че ли не мислеха за това с какво ще се занимават по-късно вечерта или какво се беше случило тази сутрин, или как изглеждат дрехите им, дали събеседникът им ги харесва, или могат ли да се похвалят с остроумие.
Те просто правеха онова, което правеха.
Видът им напомни на Делиан за един цитат, който Хари Майкълсън обичаше да повтаря навремето: „Когато ядеш, яж. Когато спиш, спи. Когато се биеш, бий се.“
Заради объркващата мислите му треска и всичко, което се беше случило през деня, Делиан успя веднага да долови повтарящия се мотив в отговорите на грубото „К’во искаш?“ на Томи. Всеки отговор беше различен, затова той не забеляза веднага какво ги обединява. Един каза: „Искам да вляза“; следващият рече просто: „Избор“; третият: „Топъл огън и удобен стол“; четвъртият: „Добър баща за децата ми“.
Постепенно Делиан осъзна, че изръмжаването на Томи не беше просто грубо приветствие. Това беше въпрос. Същият въпрос, който бе задал на Делиан.
Това беше парола.
— Тази стая — рече учудено той. — Затова тази стая няма прозорци…
Томи му се ухили.
— Ами, естествено. Напоследък за нас не е твърде здравословно да се събираме заедно.
— Вие сте каинисти… — ахна Делиан.
— Както вече казах — изкиска се Томи, — вие, умниците, трудно схващате нещата.
Последвалият дружен смях беше топъл като прегръдка. Разнесе се ново почукване и Томи изръмжа:
— К’во искаш? — но не получи отговор, а някакъв глас произнесе:
— Аз съм, Кая. Пусни ме.
В стаята се възрази мъртво мълчание.
Томи въздъхна.
— Мамка му, пречупили са го — рече той; вратата се отвори с трясък и вътре с викове нахлуха облечени в сиви кожи мъже под ритмичното барабанене на стрелящи арбалети. Стрелите се забиваха в лицата, телата и главите почти от упор, изкарвайки от другата страна фонтани от кръв и парчета кост. От силата на ударите мъжете и жените се блъскаха едни в други, падаха с писъци на пода, а Делиан просто гледаше, разтворил устата си в безмълвно „Не!“.
— Лягайте на пода, на пода, на пода! — крещяха мъжете в сиво. — На пода, ръцете да се виждат!
Делиан намери гласа си и отсече:
— Не.
През вратата нахлуха още мъже и арбалетите им се насочиха към него.
— На пода!
Делиан се надигна от стола си. Пламъците от огнището зад гърба му очертаха силуета му с червеникавозлатист ореол.
— Стига толкова смърт.
— Ще има още, ако не легнеш на пода — каза един от мъжете.
— Сигурно си прав — отвърна тъжно Делиан и пламъкът зад гърба му изригна от огнището като феникс, разпервайки крилете си над стаята: криле, които го обгърнаха в огнена прегръдка.
Стрелите литнаха от тетивата, но Делиан остана прав.
8.
Лекото ръмене едва успяваше да прогони птиците от трупа на Тъп.
Старият изморен блатист дъжд беше топъл като плюнка, мръсен и сгъстен от пепелта и пушека, които вяло се опитваше да отмие от небето. Върху бялата памучна туника на Делиан той оставяше бледи блуждаещи сивкави кръгове като негативи на потни петна. Капките падаха във Великия Чамбайген, едва накъдряйки повърхността му; в долното си течение, което минаваше покрай Града на пришълците, реката беше постоянно покрита с индустриални масла и човешки отпадъци. Повърхността на Чамбайген изглеждаше хлъзгава и гъвкава; тя се гънеше и навиваше като найлонова торба, пълна с вътрешности.