Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Но той не можеше да се скрие от прехвърлянето на Делиан.
С изгаряща мъка Делиан си спомни продължилите месеци спорове, които постепенно подкопаха твърдото решение на Торонел никога повече да не се свързва със семейството си. Спомни си — с онази пронизваща яснота, която се запазва за най-горчивите спомени — как Торонел седи върху купчината окървавени сатенени чаршафи, сред пръснатите по пода кожени ремъци, ботуши, нашийници и колани и мачка в ръцете си черна копринена качулка.
— Не мога да се прибера у дома — каза той тогава и от очите му се отрони първо една сълза, после втора и накрая още една. — Никога няма да мога да се прибера. Не разбираш ли? Това… — с едно отчаяно махване на качулката той обхвана пищния декадентски апартамент, „Екзотична любов“, целия живот, който водеше, — това ми харесва. За това ме бива — само за това. Как бих могъл да живея в Митондион? Как да погледна баща ми в очите? Аз съм болен, Делиан. Затова не мога да се прибера у дома. Никога не бих могъл да се прибера, защото съм болен.
А Делиан беше толкова благоразумен, Делиан беше толкова рационален, толкова търпелив и разбиращ… и убедителен…
— Знаех, естествено, че Кралят трябва да ми се отплати — продължи да разказва Делиан на Томи равнодушно, с глас, лишен дори от болка, — но някак си очаквах ответният подарък да представлява бърз ритник в задника, докато вървя към изхода. От разказите на Торонел излизаше, че той не е добре дошъл в двора от триста години. Цялата идея беше да приклещим Гарвановия перчем в ъгъла, за да го принудим да приеме Рони у дома, независимо дали го иска, или не. Онова, което не знаехме, бе, че скандалът, който бе съсипал живота на Рони, бе отшумял още преди векове; от десетилетия Гарвановия перчем търсеше предлог да отмени наказанието.
— И така — рече Томи, — това е доста добра история, нали? С щастлив край.
— Да — отвърна Делиан. — Ако свършваше дотук. Но проблемът е, че това е истинска история. — Той затвори очи. — Всички истински истории завършват със смърт.
Макар Делиан да виждаше в спомена си сцената толкова ясно, сякаш бе сътворена лично от него Фантазия, той не чуваше гласовете, приветствените викове, които се надигнаха от насъбралите се благородници, когато Торонел беше свалил качулката и се беше показал на баща си. Споменът беше напълно беззвучен както посланието от съобщителния жезъл на Киърандел.
Съобщителният жезъл му беше показал края на пътя, който бе следвал в продължение на двайсет и пет години, от първите дни след напускането на Анхана, когато носеше Торонел в прегръдките си, докато младежът се потеше, трепереше и повръщаше, пречиствайки организма си от лакриматиса. Беше му показал края на продължилата месеци и години изпълнена с болка връзка с този изключително нещастен фей; той нямаше какво друго да предложи на Торонел освен разбиране и приятелство, на които Торонел бе отвърнал с толкова предана вярност, която бе станала пословична в двора. Никой не смееше да каже и една дума срещу Делиан, ако тя можеше да достигне до ушите на Торонел. В продължение на четвърт век те бяха неразделни; Делиан и Торонел се беше превърнало в една дума.
— И ето истинския край на историята — рече бавно Делиан. — Тъй като познавах Киърандел от едно време, аз дойдох тук. И пренесох болестта ми в „Залагащия пришълец“. И защото бях най-добрият му приятел, негов брат, Торонел се зарази от мен и отнесе болестта в Митондион. Истинският край на историята е, че Тъп е мъртва и Пишу, и всички останали. — Той се загледа мрачно в огъня. — И цялото ми семейство.
— Твоето семейство?
— Да. Ние двамата с Рони изтрихме от лицето на земята целия кралски род на Първия народ. — Той улови погледа на Томи, предизвиквайки го да отговори. — На това щастлив край ли му викаш?
Томи го стрелна с поглед.
— Без майтап? Целия дом Митондион? Сигурен ли си?