Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Делиан беше застанал на пясъка на Брега на простолюдието, на няколко крачки от кордона патрули, които бяха оградили мястото на церемонията. Редицата им беше блокирала брега по цялата му дължина и беше запечатала входовете към улица „Ридлин“ и Алеята на свирачите — жива бариера от тела в червено и черно, държаща на разстояние тълпата любопитни сеирджии, които надничаха към погребалната баржа. Тук-там из кордона Делиан виждаше познати лица — но винаги извръщаше глава, преди погледите им да се срещнат с неговия, и придърпваше ниско пред лицето си периферията на широкополата си шапка.
Патрулът — който включваше хора от някогашните Рицари на Кант и нечовеци от Лицата — носеше ризници и държеше в ръцете си железни дъги, свързани чрез месингови пръстени, за да удържа тълпата. На коланите им висяха личните им оръжия: мечовете, брадвите, боздуганите и бойни чукове се виждаха ясно и хладният блясък в очите на патрулните бе ясен призив към кръвопролитие. Изглеждаха премръзнали, мокри и нещастни и само чакаха някой зяпач да им даде повод.
Целият западен край на Брега на простолюдието беше пълен с Лица и служители в „Залагащия пришълец“: групички от опечалени първородни и каменари, няколко огрета, хора, шест или седем сънливи тролове, които се мръщеха и търкаха очи, чувствайки се неудобно дори при слабата светлина, която се процеждаше през гъстите облаци. Най-голямата група се беше събрала около носилката с балдахин на Киърандел.
Киърандел седеше под балдахина, притиснала кърпичка към устните си. Очите ѝ бяха сухи, немигащи, а лицето ѝ сякаш бе изсечено от бледосив лед. Всеки път, когато повдигаше кърпичката от устата си, за да попие трескавата пот от челото си, се разкриваха острите ѝ хищнически зъби, през които тя дишаше учестено като котка, изпитваща болка. Много от служителите в „Залагащия пришълец“ открито плачеха; Киърандел се взираше в облаците със сляпа ярост, сякаш вярваше, че орлите могат да отвърнат на зова ѝ.
Наметнал през рамене си мръсен плащ — който вече беше подгизнал от дъжда — и с ниско прихлупената широкопола шапка, Делиан приличаше повече на дребен слаб човек, отколкото на висок широкоплещест първороден. За да присъства днес тук и поне отчасти да сподели мъката си от смъртта на Тъп, той трябваше да се престори на такъв, какъвто бе в действителност.
Иронията на ситуацията го караше да се чувства съвсем малко по-чист от пясъка, върху който стъпваше.
От онази нощ в Лабиринта той непрекъснато бе в движение, криеше се, не се доверяваше на никого, шмугваше се в уличките, промъкваше се под срутените покриви на изтърбушените от пожара колиби, не спеше и се хранеше с отпадъци. Така не беше гладувал дори в първите си дни на тази планета, но не му пукаше.
Беше изгубил апетит заради треската.
Инфекцията в бедрото му бе започнала да се разпространява и по хълбоците му се бяха появили червени жилки, които пълзяха към сърцето му. Той непрекъснато теглеше от Потока, потискайки болката, опитвайки се да забави развитието на инфекцията, но това бе изгубена битка; имаше нужда от професионален лечител, но нямаше пари. Всеки, който би могъл да го излекува безплатно, работеше за Киърандел.
Заради треската и изтощението той прескачаше от спомени към фантазии и обратно; понякога получаваше ясни халюцинации, а понякога чуваше само писъци и виждаше неясни сенки през завеса от пламъци.
Достатъчно бе да затвори очи и…
… огънят изригва от огнището и цялата стая пламва като факла, Котките отстъпват, докато Делиан и Томи се измъкват през един прозорец, но отвън има още, завардили са и двата края на улицата. Пламъкът на Делиан закъснява за миг и една стрела пронизва Томи в корема; пропуска костта, разкъсва стомаха му и излиза през бъбрека. В отговор Делиан подпалва сградите от двете страни на улицата.
— Виждаш ли? — Томи кашля, притиснал длан върху дупката в корема си. — Накрая ще се окаже, че няма защо да се притеснявам за този твой ХРВП…
Делиан го носи, преметнал ръката му през раменете си, куцука по уличката, прочиствайки Котките с огнени залпове, а Томи казва: