Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Аз се запрепъвах след Олуен, пробивайки се път през хилещата се тълпа от ужасни същества, които се натискаха към пещерата. Танцуващото момиче ме заведе в друга пещера. Вътре видях втора глинена фигура, този път на мъж. Олуен вдигна пръст към нея и се изкикоти.
— Аз ли съм това? — попитах аз, защото видях, че глината бе гладка и без белези, но като се вгледах по-отблизо забелязах, че очите на човешката фигура бяха издълбани.
— Не, лорд — отвърна Олуен, — това не си ти.
Тя се наведе и взе една костена игла, оставена между краката на мъжа.
— Виж — каза Олуен и заби иглата в глиненото стъпало. Някъде зад нас се чу вик, причинен от болка. Олуен се изкикоти. — Пак — каза тя, и забоде иглата в другото стъпало. Гласът отново извика от болка. Олуен се засмя, после ме хвана за ръката. — Ела — каза тя и ме поведе към една цепнатина в стената на пещерата. Коридорът се стесни, после изведнъж като че ли свърши пред нас, защото виждах само неясното сияние на огъня, отразен от висока скала. Но после различих някаква клетка, направена на самия край на тесния пролом. Там растяха два огромни глога, върху стволовете на които бяха заковани кръстосани груби дъски, така че образуваха затворническа клетка. Олуен пусна ръката ми и ме бутна напред.
— Утре ще дойда да те взема, лорд. Там има храна.
Тя се усмихна и избяга.
Най-напред си помислих, че грубата клетка е някакъв подслон и че като се приближа ще намеря вход между дъските, но врата нямаше. Клетката се намираше в самия край на процепа, а обещаната храна чакаше под единия глог. Намерих твърд хляб, сушено овнешко и кана с вода. Седнах, разчупих самуна. Изведнъж нещо помръдна в клетката и аз трепнах разтревожен, когато някакво същество несигурно се заклатушка към мен.
Първо помислих, че е животно, после видях, че е човек и накрая видях, че е Мерлин.
— Ще бъда послушен — каза Мерлин, — ще бъда послушен.
Тогава разбрах чия беше втората глинена фигура, защото Мерлин беше сляп. Нямаше очи въобще. Само ужас. — Тръни в стъпалата ми — каза той, — в стъпалата ми.
Строполи се зад решетките и захленчи:
— Ще бъда послушен, обещавам!
Аз клекнах до него.
— Мерлин?
Той потръпна.
— Ще бъда послушен! — отчаяно извика той, а когато проврях ръката си през решетките да погаля мръсната му сплетена коса, той отскочи назад и потрепера.
— Мерлин? — повторих аз.
— Кръв в глината — каза той, — трябва да сложиш кръв в глината. Хубаво я разбъркай. Най-добре детска кръв, или поне така са ми казвали. Никога не съм го правил, скъпа моя. Танабрус го е правил, знам, и веднъж говорих за това с него. Той беше глупак, разбира се, но знаеше някои евтини номерца. Кръвта на червенокосо дете, каза ми той, и за предпочитане сакато, червенокосо сакато дете. Разбира се, ако бързаш всяко дете ще свърши работа, но най-добре червенокосо и сакато.
— Мерлин — казах аз, — аз съм Дерфел.
Той продължи да бръщолеви и да дава напътствия за най-добрия начин да направиш глинена фигура, така че да може да се праща злото отдалеч. Говореше за кръв и роса, и за необходимостта да размачкваш глината под трясъка на гръмотевици. Не искаше да ме чуе, а когато се изправих и се опитах да махна дъските от дърветата, двама хилещи се копиеносци изникнаха от сенките зад мен. Бяха Кървави щитове, а копията им красноречиво ми казваха да не се опитвам да освободя стария човек. Отново клекнах.
— Мерлин!
Той се приближи на четири крака, подсмърчайки.
— Дерфел, ти ли си?
— Да, лорд.
Той протегна ръка слепешком към мен, аз му подадох ръката си и той здраво се вкопчи в нея. После все още стискайки ръката ми, се отпусна тежко и седна на земята.
— Аз съм луд, знаеш ли? — каза той с разумен глас.
— Не, лорд.
— Наказаха ме.
— За нищо, лорд.
— Дерфел? Наистина ли си ти?
— Аз съм, лорд. Искате ли храна?
— Имам много неща да ти казвам, Дерфел.
— Надявам се, лорд — казах аз, но той сякаш не беше господар на разума си, и следващите няколко мига отново заприказва за глината, после за заклинанията, и после пак забрави кой съм, защото ме нарече Артур, после дълго мълча.