Господарят на войната

— Кои са тези? — попитах Олуен.

— Войската на лудите, лорд — каза тя.

Плюх срещу езерото да прогоня злото. Не всички бяха луди или сакати сред тези нещастници. Някои бяха копиеносци, сред които имаше и малцина с щитове, покрити с човешка кожа, почерняла от намазаната върху нея кръв — щитовете на Диурнач, разгромените Кървави щитове. Други носеха поуиския орел на щитовете си, а един дори беше с лисицата на Силурия — знак, който не бе участвал в битка от времето на Гундлеус. Тези мъже, точно както и войската на Мордред, бяха отрепките на Британия: победени мъже, безимотни мъже, мъже, които нямаше какво да губят, а можеха всичко да спечелят. Долината ми напомняше за Острова на мъртвите, където Думнония изпращаше опасно лудите и където веднъж отидох, за да спася Нимю. Тези хора имаха същия див поглед и създаваха същото тревожно чувство, че всеки миг могат да скочат и да ти издерат лицето без причина.

— Как ги храните? — попитах аз.

— Войниците носят храна — обясни Олуен, — истинските войници. Ядем много овче. Аз обичам овче. Ето, пристигнахме, лорд. Край на пътуването!

И след тези щастливи думи тя пусна ръката ми и заподскача пред мен. Бяхме стигнали до края на езерото и сега пред мен имаше горичка от високи дървета, които растяха край висока скала.

Дузина огньове горяха под дърветата и аз видях, че стволовете на дърветата образуват две редици и от това горичката приличаше на огромна зала за угощения, а в далечния край на залата се виждаха два големи сиви камъка, подобни на високите скални отломъци, издигани от древните хора, макар да не знаех дали тези бяха древни камъни или бяха поставени наскоро.

И там, между двата камъка, ни чакаше Нимю, седнала на масивен дървен стол, стиснала черния жезъл на Мерлин. Олуен изтича при нея, хвърли се в краката й, прегърна ги и положи глава на коленете й.

— Доведох го, лейди! — каза тя.

— Легна ли с теб? — попита Нимю. Говореше на Олуен, но не откъсваше поглед от мен. Върху всеки от двата камъка имаше по един череп, дебело покрит със стопен восък.

— Не, лейди — каза Олуен.

— Ти покани ли го? — окото на Нимю продължаваше да ме гледа.

— Да, лейди.

— Ти показа ли му се?

— Цял ден му се показвах, лейди.

— Добро момиче — каза Нимю и потупа Олуен по косата, почти си представих как момичето мъркаше, легнало доволно в краката й. Нимю продължаваше да ме гледа, и аз не откъсвах поглед от нея, докато минавах покрай тези високи огрени от огнената светлина дървесни стволове.

Нимю изглеждаше така както изглеждаше, когато бяха отишъл да я взема от Острова на Мъртвите — като че ли от години не се беше мила или ресала, или правила каквото и да е за себе си. Върху празната й очна ябълка нямаше превръзка, нито изкуствено око — само един сбръчкан, съсухрен белег на измършавялото й лице. Кожата й бе покрита с дебел слой мръсотия, косата й б мазна и сплъстена и стигаше до кръста й. Някога тази коса беше черна, но сега бе бяла като кост, останал бе само един черен кичур. Бялата й роба бе мръсна, но върху нея бе облякла безформено палто, твърде голямо за нея, и аз изведнъж осъзнах, че това е палтото на Падарн, едно от Съкровищата на Британия, а на лявата си ръка бе сложила простия железен Пръстен на Елюнед. Ноктите й бяха дълги, а зъбите, колкото й бяха останали, бяха черни. Изглеждаше много по-стара, или пък просто мръсотията подчертаваше мрачните черти на лицето й. Тя никога не е била красавица, поне това, което светът разбира под красавица, но лицето й бе озарено от интелигентност, именно това я правеше привлекателна, но сега изглеждаше отблъскваща, а енергичното й някога лице бе мрачно, макар че по него пробяга някаква сянка от усмивка, когато тя вдигна към мен лявата си ръка. Показваше ми белега си, същият белег, които имах и аз на лявата си ръка. Вдигнах в отговор моят собствена длан и тя кимна доволна.