Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Аз зяпах с отворена уста.
— Това вярно ли е? — попитах го аз с недоверие.
— Вярно е, Дерфел — каза Мерлин и вдигна обезобразеното си лице към решетките. — Ти почиташ една сянка на Бог. Самият Бог си отива, както си отиват и нашите Богове. Всички си отиват, Дерфел, отиват в небитието. Погледни! — вдигна той пръст към облачното небе. — Боговете идват и си отиват, Дерфел, и аз вече не знам дали могат да ни чуват и виждат. Те минават, седнали на голямото небесно колело, и сега е ред на християнския Бог да господства, и Той ще господства известно време, но и него ще го понесе колелото в небитието и човечеството още веднъж ще затрепери в тъмното и ще потърси нови Богове. И ще ги намери, защото Боговете идват и си отиват, Дерфел, идват и си отиват.
— Нимю ще завърти колелото обратно, така ли?
— Може би — тъжно отговори Мерлин, — и бих искал да стане така, Дерфел. Бих искал отново да имам очи, отново да съм млад и щастлив. — Той облегна чело на решетките. — Няма да ти помогна да разрушиш магията — тихо каза той, толкова тихо, че почти не го чух. — Аз обичам Сийнуин, но ако Сийнуин трябва да страда заради Боговете, тогава значи страданието й е благородно.
— Лорд — започнах с умолителен глас.
— Не! — викна той толкова силно, че разлая кучетата в селото зад нас. — Не — повтори по-тихо. — Веднъж се провалих и няма да се проваля пак, защото какво получих за това че се провалих? Страдание! Но ако Нимю успее да изпълни ритуалите, ще сложи край на всичките ни страдания. Скоро всичко ще свърши. Боговете ще се завърнат, Сийнуин ще танцува и аз ще виждам.
Той поспа малко, аз също, но по едно време Мерлин ме събуди, протягайки костеливата си ръка през решетките, за да ме сграбчи за рамото.
— Спят ли стражите?
— Така мисля, лорд.
— Тогава потърси сребърната мъгла — прошепна ми той.
Помислих, че това е поредният пристъп на лудост и объркан запитах:
— Лорд?
— Понякога си мисля — каза той и гласът му беше съвсем нормален, — че има твърде много магия останала на земята. Избледнява, както избледняват Боговете. Но аз не дадох всичко на Нимю, Дерфел. Тя си мисли, че е измъкнала всичко от мен, но аз запазих за себе си едно последно заклинание. И го направих за теб и за Артур, защото вас обичам повече от всички. Ако Нимю не успее, Дерфел, потърси Кадуг. Помниш ли Кадуг?
Кадуг беше лодкарят, който ни спаси от Инис Трийбс преди толкова години, и после бе доставял пидоките на Мерлин.
— Помня го Кадуг.
— Сега живее в Камлан — прошепна Мерлин. — Потърси го, Дерфел, и потърси сребърната мъгла. Запомни това. Ако Нимю не успее и настъпи ужас, тогава отведи Артур в Камлан, намери Кадуг и потърси сребърната мъгла. Това е последното заклинание. Моят последен подарък за онези, които са ми били приятели. — Пръстите му стиснаха рамото ми. — Обещай, че ще я потърсиш!
— Обещавам, лорд.
Това като че ли го успокои. Той поседя малко, без да пуска рамото ми, после въздъхна.
— Иска ми се да можех да дойда с вас. Но не мога.
— Можеш, лорд.
— Не ставай смешен, Дерфел. Трябва да остана тук и Нимю ще ме използва още един, последен, път. Може да съм стар, сляп, полулуд и почти умрял, но в мен все още има сила. И тя я иска. — Мерлин издаде ужасно стенание. — Не мога дори да плача вече, а понякога единственото, което ми се иска да правя, е да плача. Но в сребърната мъгла, Дерфел, в сребърната мъгла, няма да намериш нито плач, нито време, само радост.
Той отново заспа, а когато се събуди вече зазоряваше и Олуен дойде да ме вземе. Погалих косата на Мерлин, но той отново бе изпаднал в лудост. Лаеше като куче, и това разсмя Олуен. Искаше ми се да му дам нещо, нещо малко, което да му носи утеха, но нямах нищо. Така че просто си тръгнах и взех със себе си неговия последен подарък, макар и да не можах да разбера какъв беше той — последното заклинание.
Олуен не ме върна по същия път, по който ме беше довела в лагера на Нимю, а ме поведе надолу по стръмен хребет, после в някаква тъмна гора, където между скали ромолеше поток. Бе започнало да вали и пътеката ставаше хлъзгава, но Олуен продължаваше да танцува пред мен, покрита с влажното си наметало.