Господарят на войната

— По-скоро би легнал с това — посочи Нимю към грозната глинена фигура, — отколкото с Олуен?

— Не бих спал с никоя друга жена освен със Сийнуин — казах аз.

— Тогава ще ти я върна — каза Нимю и нежно погали челото на глинената фигура. — Аз ще ти върна Сийнуин — обеща Нимю, — но първо ти трябва да ми дадеш онова, което е най-скъпо за мен. Това е цената.

— И какво е най-скъпото за теб? — попитах аз, макар да знаех отговора.

— Трябва да ми донесеш Екскалибур, Дерфел — каза Нимю, — трябва да ми доведеш и Гуидър.

— Защо Гуидър? — попитах аз. — Той не е син на владетел.

— Защото беше обещан на Боговете, а Боговете настояват да получат онова, което им е обещано. Трябва да ми го доведеш преди да се изпълни следващата луна. Ще доведеш Гуидър и ще донесеш меча там, където водите се срещат под Нант Ддуу. Познаваш ли мястото?

— Знам го — мрачно казах аз.

— И ако не ми ги дадеш, Дерфел, тогава, кълна се, страданията на Сийнуин ще се увеличат. Ще посадя червеи в корема й, ще превърна очите й в течност, ще направя така, че кожата й ще започне да се бели, а плътта й ще гние по трошливите й кости, и макар че тя ще се моли за смърт, аз няма да й я изпратя, ще й пращам само болка. Нищо освен болка.

В този миг ми се искаше да убия Нимю. Някога тя бе моя приятелка, а веднъж дори се любихме, но сега бе толкова далеч от мен, потънала в свят, в който духовете бяха реални, а реалните хора — играчки.

— Доведи ми Гуидър и ми донеси Екскалибур — продължи Нимю, единственото й око проблясваше в мрака на пещерата, — и аз ще освободя Сийнуин от Отвъдното й тяло, а теб от клетвата ти към мен и ще ти дам две неща.

Тя се пресегна зад себе си и измъкна някаква дреха. Тръсна я да я разгъне и аз видях, че това беше моето старо наметало, което ми бе откраднато от Иска. Тя зарови в наметалото, намери нещо и го вдигна към мен, стиснала го между палеца и показалеца си. Държеше малкия изчезнал ахат от пръстена на Сийнуин.

— Меч и жертва за приношение — каза тя, — срещу наметало и камък. Ще го направиш ли, Дерфел?

— Да — казах аз, не защото имах намерение наистина да го направя, а защото просто не знаех какво друго да кажа. — Сега ще ме оставиш ли с нея? — попитах аз.

— Не — усмихна се Нимю. — Но ако искаш ще я оставя да си почине тази нощ. Искаш ли? Тогава, Дерфел, тази единствена нощ аз ще й дам отдих. — Нимю издуха пепелта от глината, извади боровинките и измъкна амулетите, забодени по фигурата. — Утре сутрин пак ще ги сложа — каза тя.

— Не!

— Не всичките — обеща тя, — но всеки ден ще ги увеличавам докато чуя, че си дошъл там, където водите се срещат при Нант Ддуу. — Нимю измъкна обгорено парче кост от глинения корем. — А когато получа меча — продължи тя, — моята войска от луди ще накладе такива огньове, че нощта на Самейн ще се превърне в ден. И Гуидър ще се върне при теб, Дерфел. Ще стои в Свещения съд и Боговете ще му върнат живота с целувка. Олуен ще легне с него и той ще тръгне към славата с Екскалибур в ръка. — Нимю взе кана с вода и разля малко по челото на глинената фигура, после нежно погали лъщящата глина. — Сега върви, — каза тя, — твоята Сийнуин ще поспи, а Олуен трябва да ти покаже още нещо. Призори ще си тръгнеш.