Господарят на войната

Падна нощта. От запад се носеха облаци и скоро потънахме в пълен мрак. Оглеждах се и нищо не виждах. Нямаше светлини, нито далечен отблясък от огън дори. Сигурно точно така е изглеждал остров Британия, когато Бел за първи път го е видял и е донесъл тук живот и светлина.

Олуен ме хвана за ръката.

— Ела, лорд.

— Нищо не се вижда! — възроптах аз.

— Аз всичко виждам — увери ме тя, — повярвай ми, лорд.

И тя ме поведе напред, като понякога ме предупреждаваше за препятствията по пътя.

— Тук трябва да преминем един поток, лорд. Стъпвай внимателно.

Усещах само, че пътеката ни върви стръмно нагоре, но накъде? Минахме през някаква глинеста почва, а ръката на Олуен здраво ме държеше. По едно време като че ли вървяхме по билото на висок връх, където вятърът свиреше в ушите ми, а Олуен пя странна песничка за елфи.

— По тия възвишения все още има елфи — каза ми тя след края на песента. — Из цяла Британия са избити, но тук не. Виждала съм ги. Те ме научиха да танцувам.

— Добре са те научили — казах аз, без изобщо да вярвам на приказките й, но в същото време усещах странно спокойствие от допира на топлата й ръка.

— Наметалата им са от есенни паяжини — каза тя.

— Не танцуват ли голи? — подразних я аз.

— Че какво могат да скрият наметала от есенни паяжини, лорд — отвърна тя с упрек в гласа, — но защо трябва да крием красивото?

— Спиш ли с елфи?

— Един ден и това ще стане. Но засега не. Ще спя във времето след кралете. С тях и със златни мъже. Но преди това ще трябва да легна с още един солен мъж. Корем до корем с друго изсъхнало нещо от сърцевината на Свещения съд.

Тя се засмя и дръпна ръката ми. Оставихме билото зад нас и се заизкачвахме по полегатия тревист склон на друг по-висок хребет. Там, за първи път откакто луната се бе скрила зад облаците, видях светлина.

Далеч отвъд една тъмна котловина имаше друго възвишение, а в него изглежда имаше още една долина, дълбока и пълна с огнена светлина, а склоновете й ярко сияеха в черния мрак. Стоях и несъзнателно продължавах да държа ръката на Олуен, а тя се засмя доволно, като видя с каква изненада зяпах внезапно появилата се светлина.

— Това е земята преди кралете, лорд — каза ми тя. — Там ще намерите приятели и храна.

Пуснах ръката й.

— Кой приятел би проклел така Сийнуин?

Олуен отново ме хвана за ръка.