Господарят на войната

— И какво искате от мен? — войнствено запита тя.

— Можеш ли да се противопоставиш на проклятието? — попита Гуинивиър.

— Молитвата може да му се противопостави! — заяви Моргана.

— Но ти се моли вече — викна Артур ядосано, — и епископ Емрис се моли. Всички християни в Иска се молиха, а Сийнуин продължава да лежи болна.

— Защото е езичница — настоя Моргана. — Защо трябва Бог да хвърля милосърдието си на вятъра заради езичници, като си има Свое стадо, за което да се грижи?

— Ти не отговори на въпроса ми — намеси се Гуинивиър с леден глас. Двете с Моргана се мразеха, но заради Артур се отнасяха със студена учтивост помежду си.

Моргана помълча малко, после рязко кимна.

— Проклятието може да се премахне, ако вярва човек в тия суеверия.

— Аз вярвам — казах аз.

— Но дори мисълта за тези неща е грях! — викна Моргана и се прекръсти.

— Сигурен съм, че твоят Бог ще ти прости — уверих я аз.

— Какво знаеш ти за моя Бог, Дерфел? — мрачно запита тя.

— Знам, лейди — отвърнах аз като се опитвах да си спомня всичко, което Галахад ми бе разправял през изминалите години, — твоят Бог е любящ Бог, който прощава, Бог, който е изпратил Собствения си син на земята, за да не страдат други. — Замълчах, но понеже Моргана не отговори, продължих, — Знам също — тихо добавих аз, — че Нимю твори велико зло в сърцето на планината.

Името на Нимю изглежда накара Моргана да вземе окончателното решение, защото тя не беше простила на младата жена, задето й бе заела мястото като главна жрица на Мерлин.

— Глинена ли е фигурата? — попита ме тя, — Направена с детска кръв, роса и оформена под тътена на гръмотевица?

— Точно така — казах аз.

Тя потръпна, разпери ръце и безмълвно се помоли. Ние мълчахме. Молитвата й продължи дълго, а може би тя се надяваше, че ще я оставим на мира, но след като никой от нас не си тръгна, накрая Моргана отпусна ръце и отново се обърна към нас.

— Какви амулети използва оная вещица?

— Боровинки, костени пръчици, живи въглени.

— Не, глупако! Какви амулети? Как стига до Сийнуин?

— Откраднала е камъка от един пръстен на Сийнуин и едно от моите наметала.

— А! — каза тя заинтригувана въпреки отвращението си към езическите суеверия. — Защо едно от твоите наметала?

— Не знам.

— Много просто, глупако — озъби се тя, — злото изтича чрез теб!

— Чрез мен?

— Какво разбираш ти? — озъби се пак тя. — Разбира се, че изтича през теб. Ти беше близък с Нимю, нали?

— Да — казах аз и се изчервих.

— И какъв знак ви свързва? — попита тя. — Амулет ли ти даде? Парче от кост? Някакъв езически боклук, който да увесиш на врата си?

— Даде ми това — казах аз и й показах белега на лявата си ръка.