Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Когато вече се готвехме да излизаме, той се приближи до камината и взе от полицата запечатаните писма, за да ги пусне по пътя. Бях забелязал вече, че горното писмо е адресирано до Шефа. Затова го измъкнах от ръцете му и казах усмихнат:
— За какво ти е този боклук? — После го скъсах на две и прибрах парчетата в джоба.
След това излязохме и се качихме в неговата кола. Изпратих го до работата му. Ако имах възможност, бих останал с него целия ден, за да го държа под око. Във всеки случай по целия път до центъра на града не затворих уста, за да не го оставя да мисли каквото не трябва. Бъбрех весело и безгрижно като птичка.
Лятото си вървеше и се наливаше постепенно като голям плод и всичко си беше както преди. Аз ходех на работа, връщах се в хотела и кога вечерял, кога не, лягах под вентилатора и четях до късно. Виждах същите лица — Дъфи, Шефа, Сади Бърк, лица, които познавах толкова отдавна и виждах толкова често, че не забелязвах промените в тях. Но известно време не виждах Адъм и Ан. А Луси Старк не бях виждал много отдавна. Сега тя живееше извън града. От време на време Шефа отиваше да я види, колкото за пред хорски очи, и се снимаше с белите легхорни. Понякога до него заставаше Том Старк, а понякога и Луси, на преден план се белееха легхорните, а отзад се виждаше телената ограда. „Губернаторът Уили Старк със семейството си“, гласеше после надписът във вестниците.
Тези снимки бяха от полза за Шефа. Половината щат знаеше, че Шефа кръшка от жена си, но от тези снимки със семейството и белите легхорни избирателите усещаха топъл познат лъх, лъх на питки с джинджифил и на хубава, студена мътеница, те ги караха да чувствуват своята стабилност, значителност и добродетелност и ако някъде се мяркаше неглиже с черна дантела и дъхаше на остър парфюм, е: „Какво е виновен човекът, щом дават, няма да откаже я.“ Това само показваше, че Шефа жъне победи на всички фронтове, а то беше знак, че е избраник, че не е случайна порода. Нима избирателят не върши същото, когато хукне към града за конгрес на търговците на мебели и в хотела дава на момчето два долара, за да му докара нещо в стаята? Или ако не е толкова изискан, докарва в града един камион свини и пак за два долара получава своето в някой бардак. Но изискан или не, избирателят знаеше как стават тези неща и искаше да има и питката, приготвена от жената, и черната дантела, та не му се зловидеше, че Шефа успява и в двете посоки. Но, виж, ако Шефа се разведеше, той не би му простил. Тук Ан бе права. Това би навредило на Шефа. Това би било съвсем друга работа, един развод би лишил избирателя от нещо скъпо за него, от милата семейна идилия, от картинката, която ласкаеше и него, и слабичката му или дебела жена, застанали пред собствения си курник.
Но ако избирателят знаеше, че Шефа кръшка от години и можеше да назове по име поне половината от мадамите му, той не знаеше нищо за Ан Стантън. Това беше известно само на Сади, в което нямаше нищо чудно. Доколкото можех да съдя, никой друг не знаеше, дори Дъфи с неговия пръхтящ слонски ум и хитрост. Възможно е Захарчо да знаеше, но на него можеше да се разчита. Захарчо знаеше всичко. Пред него Шефа си позволяваше да говори всичко — по-точно всичко, което смяташе, че е за говорене. Следователно много неща оставаха неказани. Веднъж конгресменът Рандал бе дошъл при Шефа в библиотеката, където бяхме и ние със Захарчо. Аз крачех нагоре-надолу, а в това време Шефа даваше подробни инструкции на Рандал какво отношение да вземе, когато законопроектът на Милтън и Бродерик бъде представен за обсъждане в конгреса. Инструкциите бяха твърде откровени и конгресменът току поглеждаше нервно към Захарчо. Шефа забеляза това и не се стърпя.
— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Ти се страхуваш, че Захарчо може да научи нещо, нали? И си прав, ще научи. Но той знае вече толкова много неща. Захарчо знае за работите на нашия щат много повече от теб. И аз му имам много по-голямо доверие, отколкото на теб. Ние с него сме приятели, нали, Захарчо?