Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— Моля, питай майора за това, нямам никакво понятие.
В този момент майорът влезе, аз го поздравих по военному и го попитах с какво право държи брат ми затворен.
— Не съм длъжен да ви давам сметка.
— Ще видим това.
Казах на брат ми да си вземе шапката и да дойде с мен да обядваме. Майорът се засмя и каза:
— Аз съм съгласен, стига само часовият да го пусне да излезе!
Видях, че с тази препирня бих загубил само времето си и затова си отидох, без да му отговоря, но твърдо решен да намеря справедливост.
Още на следната сутрин се отправих към военното министерство, където имах удоволствието да намеря моя любим майор Пелодоро, който командуваше сега укреплението Киоца. Поговорих с него по жалбата, която исках да подам заради брат си до военния министър и за намерението си да продам длъжността си портупей-юнкер. Той ми обеща, че щом получи одобрението на военния министър, ще посредничи при продажбата за определената от мен цена.
Трябваше да почакам само един миг. Военният министър дойде и за по-малко от половин час всичко беше уредено. Той ми обеща да приеме оставката ми, щом се убеди в годността на господина, който искаше да откупи моята длъжност. Междувременно беше пристигнал и майор Спиридион и „мъдрецът на писмото“ му нареди със заповеднически тон да пусне на свобода брат ми и за в бъдеще да не си позволява подобни недостойни своеволия. Веднага прибрах брат си и го настаних в една мебелирана стая при мен.
Няколко дни по-късно подадох оставката си срещу сто цехина, свалих униформата и станах отново господар на себе си.
Тъй като трябваше да помисля да се заловя с някаква професия, за да си изкарвам прехраната, реших да стана професионален картоиграч. Мадам Фортуна106 обаче беше на друго мнение, защото ме изостави още при първите стъпки в тази нова кариера и осем дни по-късно нямах вече нито един хелер в джоба си. Какво да сторя? Трябваше да живея и станах цигулар. Бях научил достатъчно при доктор Гоци, за да мога да свиря в някой оперен оркестър. Споделих желанието си с господин Гримани и той ме настани в оркестъра на своя театър Сан Самеле. Там получавах един талер на ден, с което трябваше да се задоволя за известно време, докато дойдат по-добри дни.
Съзнаващ положението си, не стъпих повече в нито една от къщите на доброто общество, с които бях поддържал връзки, преди да изпадна толкова ниско. Знаех, че гледаха на мен като на безделник, но това не ме интересуваше. Без съмнение ме презираха, но се утешавах със съзнанието, че нямаха основание. Положението, в което се намирах, след като бях играл доста блестяща роля, ме смиряваше. Не се бях отказал от щастието, надявах се, че мога още да разчитам на него, защото бях млад, и защото непостоянното божество не се отнася лошо с младостта.
Глава шестнадесета
При едно възпитание, което би могло да ми осигуря почтено място в света, при душевни качества, при добро литературно и научно образование и освен това надарен с онези случайни физически качества, които са такава превъзходна препоръка, на двадесет години се оказах начинаещ в едно възвишено изкуство, при чието изпълнение също така с право презират посредствеността, както признават превъзходството на дарбата. Бях принуден да стана член на един оркестър, където не можех да спечеля нито уважеше, нито внимание. Естествено е, че трябваше да очаквам да стана за смях на хората, които ме бяха познавали като доктор, духовник и офицер и които ме бяха виждали приет и почитан в най-доброто общество.
Знаех всичко това, тъй като съвсем не си правех илюзия относно моето положение. Само презрението, единственото, спрямо което не можех да бъда равнодушен, не се проявяваше никъде по такъв начин, че да не мога да го отмина незабелязано. Винаги съм имал силното желание да бъда уважаван, но моето честолюбие дремеше и доволен, че принадлежа на себе си, се наслаждавах на моята независимост, без да си блъскам главата за бъдещето. Чувствувах, че в моята професия, за която съвсем не бях призван, бих могъл да си пробия път само като лицемер, но бих презирал себе си, дори и ако постигнех римския пурпур107, защото външните почести не пречат на човека да бъде свой пръв свидетел и да заглуши собствената си съвест. Ако бях продължил да търся щастието си във военната професия (която изглежда красива само през мъглата на щастието), то би трябвало да имам голямо търпение, на което не можех да разчитам, понеже всяка несправедливост ме възмущаваше и всеки ярем ми беше непоносим, щом като го забележех.
106
Римска богиня на щастието. — Б.пр.
107
Червена папска манта. — Б.пр.