Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Ами да му тече — отвърна с нетърпящ възражение глас Инч. — Няма време за почивка. Има работа да се върши.

Станхелм се олюля, след което неочаквано се отпусна и седна. Инч го изгледа втренчено и пристъпи напред.

— Ставай. Време е за работа.

Станхелм простена едва чуто, стискаше ранената си ръка.

— Ставай — затътна гласът на Инч. — Веднага!

Станхелм изобщо не го погледна. Инч се наведе и го зашлеви толкова силно, че главата му отхвръкна на една страна, а тялото му отскочи. Станхелм извика от болка.

— Стани!

След като и това не даде необходимия ефект, Инч вдигна огромния си пестник и го стовари върху Станхелм — от удара той се просна на земята.

Няколко други леяри бяха спрели да работят, за да погледат — наблюдаваха наказанието на Станхелм с вцепененото смирение на стадо овце, видели вълк да отвлича една от тях и съзнаващи, че поне за известно време са се отървали.

Станхелм лежеше безмълвен. Инч вдигна крак над главата му.

— Стани, ти казвам.

Сърцето на Саймън щеше да се пръсне. Всичко ставаше прекалено бързо. Знаеше, че ще е пълна глупост да се обади — Станхелм явно беше стигнал кулминацията на издръжливостта си и явно искаше да умре. Защо да рискува всичко?

„Глупаво е да се грижиш за някого“, мина му гневна мисъл.

— Спри. — Знаеше, че е неговият глас, но му прозвуча като нереален. — Остави го.

Огромното нашарено от белези лице на Инч се завъртя бавно и единственото му зрящо око замига сред опърлената му плът.

— Ти не се обаждай — изрева той и срита Станхелм.

— Казах… остави го.

Инч се извърна от жертвата си, а Саймън отстъпи крачка назад и се огледа накъде да побегне. Вече нямаше връщане назад, нямаше спасение от този сблъсък. Ужас и дълго преглъщана ярост го раздираха. Прииска му се конфискуваният му от норните канукски нож да е в ръцете му.

— Ела тук.

Саймън отстъпи още една крачка.

— Ела да ме хванеш, торба с лайна такава.

Обезобразеното лице на Инч се сгърчи в озъбена гримаса и той се хвърли напред. Саймън се измъкна и хукна да бяга. Работниците зяпнаха, щом господарят на леярната се заклатушка тромаво подире му.

Саймън се беше надявал да умори огромния мъж, но си бе направил сметката, без да вземе предвид собственото си изтощение през изпълнените с недохранване и недоспиване седмици. След стотина крачки усети, че силите му се изцеждат, макар Инч все още да се олюляваше на известно разстояние от него. Нямаше къде да се скрие и нямаше измъкване от леярната. По-добре беше да се обърне и да се бие на открито, където все още можеше да се възползва от привилегията на бързината, доколкото му беше останала.

Наведе се и грабна един голям камък. Инч, вече сигурен, че го е спипал, предпазливо поглеждаше към камъка, но не спря да пристъпва към него, макар и по-бавно.

— Доктор Инч командва тук — избоботи той. — Има работа да се върши. Ти… ти си…