Зовът на барабана [bg]

За да се разсея от студените струи, които се стичаха по врата ми, започнах мислен инвентар на килера си. Какво можех да приготвя за вечеря, когато се прибера?

Нещо бързо, помислих си трепереща, и нещо горещо. Яхнията се готвеше бавно; както и супата. Ако имаше катерица или заек, можехме да ги изпържим, да разбъркам яйце и царевично брашно. Или може би бульон с малко бекон за аромат и няколко бъркани яйца със зелен лук.

Приведох се смръщена. Въпреки качулката и гъстата ми коса дъждът трополеше по скалпа ми като градушка.

И тогава осъзнах, че наистина е градушка. Малки бели сферички отскачаха от гърба на коня и барабаняха по дъбовите листа. До секунди станаха колкото мраморни топчета и градушката се засили така, че звучеше като автоматична стрелба по мокрите листа.

Конят размята глава и разтърси силно гривата си в усилието да избяга от жилещия лед. Бързо го поведох към относителното убежище на един огромен кестен. Под него беше шумно, но ледените топчета се плъзгаха по гъстата корона и не стигаха до нас.

— Добре — казах. С известна трудност свалих едната си ръка от юздите и потупах успокоително коня. — Спокойно. Всичко ще бъде наред, стига да не ни удари мълния.

Явно това заявление събуди нечия памет; ярка вила ослепителна светлина разцепи черното небе отвъд планината Роуан. След малко се чу тътен на гръмотевица в долината, който заглуши тропота на градушката по листата над нас.

Още една гръмотевица просветна в далечината, отвъд планините. После отново мълнии съскаха в небето, всяка успяваше да е по-гръмка от предишната. Градушката спря и се смени с дъжд, който се сипеше пороен както преди. Долината долу изчезна сред облаци мъгла, но мълнията озари планинските хребети като кости на рентгенова снимка.

— Един хипопотам, два хипопотама, три хипопотама, четири хипопотам… — БУУУМ! Конят разтърси глава и пристъпи нервно.

— Знам как се чувстваш — казах му, като се взирах в долината. — Спокойно, спокойно. — После пак просветна мълния, която озари далечния хребет и отпечата силуета на наострените уши на коня върху ретините ми.

— Един хипопотам, два хипо… — можех да се закълна, че земята потрепери. Конят изцвили пронизително и се вдигна на задните си крака, когато дръпнах юздите. Копитата му блъскаха по листата. Въздухът замириса на озон.

Просветване.

— Един — казах през зъби. — По дяволите! Един хипо…

Просветване.

— Един…

Просветване.

— Олеле!

Не осъзнах изобщо падането; дори приземяването. В един миг виждах юздите, после паникьосаният кон сякаш се разпадна под мен във всички посоки. След това вече лежах по гръб и примигвах към въртящото се небе в опит да накарам диафрагмата си да заработи.

Екотът от удара преминаваше през плътта ми и трескаво се опитах да се завърна в тялото си. После поех дъх болезнено и усетих, че треперя, а шокът отстъпи пред първото осъзнаване на щетите.