Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Катрин отстрани грижливо светлата коса от челото му.
— Знам, че е доста трудно да разбереш защо се случват лоши неща. Аз самата не разбирам!
— Той ми разправи, че дори не я погребали, както се полага. Трупът й бил захвърлен в някаква яма при други изменници, а после посипали негасена вар, за да заличат всяка следа от нея. И след като не е имало истинско погребение, тя не може да отиде и на небето. — Очите му бяха широко отворени от уплаха. — Тя е загубена, Катрин!
Катрин прокле Симон на ум. Не му ли стигаше, дето е разкрил пред детето, че майка му е мъртва? Защо му е трябвало да тази зловеща история? Какво да кажа сега на клетото момче, мислеше си тя отчаяна.
— Слушай внимателно, Луи Шарл! Спомняш ли си какво ти бях разказвала за уханията, които могат да надживеят хилядолетията? Вероятно и е душите е така. Навярно те не се нуждаят от тяло, нито от погребален ритуал или осветена земя, за да продължават да живеят!
Погледът на Луи Шарл поглъщаше лицето й.
— Значи тя не е загубена?
Катрин поклати отрицателно глава.
— Спомените са благоуханието на душата, така ми се струва — каза тя след мъчителен размисъл. — Докато пазим майка ти в паметта си, тя ще бъде с нас и няма да е загубена.
— Искам да я запазя в паметта си — прошепна Луи Шарл, които беше сграбчил конвулсивно завивката си. — Ще мисля всеки ден за нея, за да не изчезне никога!
— Не е нужно да е всеки ден. — Катрин му изтри сълзите с носната си кърпа. — Във Вазаро понякога съвсем не чувстваме уханието, защото то винаги е там. После обаче ненадейно се случва нещо, което го връща в спомена ни. Вали, а уханието става по-интензивно, или пък след дълго безветрие се извива силен бриз. Онова, което е станало част от живота, се разбира от само себе си. Ясно ли ти е?
— Струва мм се, че да! — Последва жест с глава. — Не съм никак сигурен. Бих желал да имам нещо, което да ми напомня за нея. Изпитвам толкова голям страх да не я забравя, като нямам нищо, което да държи буден спомена ми! Постоянно ми разказват разни неща за нея и понякога им вярвам. Аз не съм като вашият приятел Мишел.
— И не бива да си като Мишел. Остани, какъвто си! — Тя го целуна по челото. Монахините навярно не биха одобрили нито дума от онова, което казах, помисли си Катрин, ала тя отчаяно се стараеше да му помогне и като че ли поне малко бе успяла. — Искаш ли да хапнеш нещо?
Той поклати глава.
— Ще ми донесете ли моите теменужки?
Тя се изправи, отиде до шкафа и му донесе сандъчето с теменужките.
— Виждам, че са цъфнали още няколко.
Той кимна, без да откъсва поглед от тях.
— Ако не ми отсекат главата, един прекрасен ден ще имам цяла градина с теменужки!
— Няма да ти… — Тя спря. Можеше ли да го успокои, че няма да му отнемат живота, когато бяха екзекутирали и двамата му родители? Ако не успееха да освободят Луи Шарл от тази тъмница, то съществуваше опасността и той да загуби живота си. — Когато посетя моя братовчед следващия път, ще ти донеса още теменужки!
Не беше сигурна дали още я слушаше. Беше се навел ниско над цветята и вдишваше техния аромат. При това шепнеше нещо, ала тя не разбираше нито дума.
Може би беше merci?
Или пък maman?
Глава двадесет и четвърта
— Изненадан сте, че наредих да ви извикат, нали? — Дантон се облегна на стола си и заразглежда изпитателно Жан Марк. — И аз самият съм изненадан, тъй като вие възбудихте негодуванието ми. Предмет като „Вихрения танцьор“ никой човек не губи на драго сърце.
— Човек не може да загуби нещо, което никога не е притежавал. — Жан Марк седна на стола пред писалището на Дантон. — Нямам ни най-малка представа какво имате предвид.
— Естествено. — Дантон се усмихна подигравателно. — Негодуванието ми беше толкова голямо, че пропуснах да ви съобщя за посещението на един наш познайник преди няколко седмици.
— Така ли?
— Става дума за Раул Дюпре!
Жан Марк настръхна от ужас.
— Здравата сте го наредили. Тялото му е осакатено, а пък лицето му е същински кошмар!
— И дума не може да става, че съм го наредил здравата. Всъщност исках да го убия.
— Знам. Той ми каза и изгаряше от желание да си отмъсти. Заяви, че искал да ви отнеме „Вихрения танцьор“, за да сме разделели той и аз славата на статуетката. — По лицето му пробягна мрачна усмивка. — В неговите планове влизаше задължително смъртта ви — впрочем, тя щеше да бъде твърде мъчителна!
— Удивително… а пък аз си мислех, че питае симпатия към мен.
— Той спомена също и вашата братовчедка мадмоазел Катрин, както и Жулиет дьо Клеман.