Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Той се превърна целия в слух.
— Какво има, Катрин? — Когато тя не отвърна, погледът му потърси лицето й. — От Вазаро насам не е имало никаква друга жена. Във всеки случай не така.
— Но е имало някоя.
Той кимна.
— Коя?
— Нана Сарпелие.
— Жената от кафене „Дю Ша“, за която си ми разказвал? Жулиет разправя, че била забележителна личност. — Катрин направи напрегната пауза, носле продължи: — Ти… изпитваш ли нещо към нея?
— Като към приятелка, към съратница. Тя ми помагаше. Имаше безброй мрачни и безпросветни дни, а понякога тя правеше живота ми по-светъл и по-ведър.
— Разбирам.
— За какво мислиш сега? — Той хвана лицето й с двете си ръце и я принуди да го погледне. — Ти си моята любов, а тя е моя приятелка. Това е нещо друго, повярвай ми.
— Вярвам ти. — Тя намръщи замислено чело. — Франсоа, бих се запознала на драго сърце с нея. Ще ме вземеш ли със себе си в кафенето?
— Вече ти казах…
Нейните пръсти върху устните му го накараха да млъкне.
— Не ти се сърдя. Възможно е да те ревнувам от нея, още не съм съвсем наясно със себе си. Ала се радвам, че ти е помагала. Струва ми се, че би следвало да се запозная с нея.
Той отново се засмя.
— Ясно ли ти е, че това е държание, което никак не съответства на женската природа?
Тя се сгуши до него.
— Обичам те. Доверявам ти се. Желая ти само доброто. Какво има тук, което да не съответства на женската природа?
Сандъчето представляваше квадрат с размери около две стъпки и беше плътно запълнено с бели пъпки на теменужки и зелени листа.
Луи Шарл посегна внимателно към едно от нежните и крехки цветчета.
— Усеща се като кадифе, сякаш е някоя от роклите на maman… само че е по-хладно.
Катрин седна пред малката маса.
— Робер, градинарят на моя братовчед, каза, че трябва до поливаш цветенцата веднъж на четири дни, иначе ще залинеят.
— Ще се грижа много за тях. — Той седна до нея. — Ама тук вътре прониква малко слънце.
— Теменужките обичат сянката. В къщи, във Вазаро, ги садят и отглеждат в огромни лехи под дърветата. Благоуханието им е най-силно нощем, когато е най-тъмно. Ако се събудиш посред нощ и вдъхнеш аромата им, сам ще се убедиш в думите ми. Мишел твърди, че уханието било душата на цветето.
Сериозният поглед на Луи Шарл се впери объркано в лицето й.
— Що за странна идея! С всичкия си ли е?
Катрин се засмя и го притегли крадешком към себе си, както беше правила и с Мишел.
— Не го подценявай! Мислите му витаят в други орбити, не както при останалите хора.
Луи Шарл се замисли.
— Той вярва ли в онова, което другите се стараят да му внушат?
— Не вярва.
— Трябва да е много хубаво, когато човек може да решава сам — заяви той с известно съжаление. Отново докосна едно от цветчетата. — Разкажете ми повече за този Мишел!
— Да ти разкажа ли как се срещнах с него? Бях твърде нещастна заради едно нещо, което ми се беше случило и когато се събудих една утрин и отидох на полето с гераниите…
Беше вече обед, а пък Пиер Баршал беше от ония хора, които твърде високо ценяха вкусното ядене, както и корема си, над който ризата беше опъната елегантно, сякаш да скрива големината му. Но розовите му закръглени бузи и без друго издаваха пълнотата му. Като седнеше на масата в аптеката си, беше в състояние да изяде самун хляб и четвърт фунт сирене. А после да полее и двете с бутилка вино. Когато Дюпре се показа на вратата, той го погледна ядосано, защото стомахът му вече се обаждаше.
— Готова ли е сместа? — попита алчно Дюпре. Като прикова погледа си в разплутото от тлъстини лице на Баршал, той се затътри към него.
Баршал бръкна под тезгяха и извади зелено шишенце.
— Колко бързо действа?
— В течение на половин минута и то безотказно. Няма да може дори да извика, ако това ви притеснява.
— Отлично! — Дюпре му подаде парите. — А добре ли е затворено?
Баршал кимна.
— Няма да капне нито капка.
— И колко капки са необходими?
— О, само няколко. Дори не проумявам защо заръчахте цяло шишенце.
— Обичам да съм подготвен за всякакви случайности. — Дюпре се усмихна самодоволна — Добра работа, гражданино!
— Отровата не е безболезнена!
— Няма значение, стига само да действа моментално. Това беше важ… — Дюпре прекъсна изречението си и потърси опора върху тезгяха с изкривено от болка лице. — Света Богородице!
Баршал го гледаше без ни най-малко съчувствие.
— Какво има?
— Кракът ми — изпъшка Дюпре. — Днес кръстосвах твърде дълго улиците на града. Лауданум! Една смес.