Вихрената годеница

Жан Марк я хвана за ръка.

— Ще се постарая с всички сили. Перспективата, че може да скучаеш и да се отегчаваш с мен, никак не ми харесва.

— Твоята игра на криеница ме смущава толкова, колкото и твоето вироглавство. Не разбирам как мога да обичам един толкова опърничав човек. Ти ме направи много злочеста, толкова дълго забави признанието си!

— Не даде с нищо да се разбере.

— В края на краищата аз съм горд човек. Подарих ти любовта си и не исках да забележиш, че не ми достига мъничкото, което не ти се откъсваше от сърцето за мен. — Продължи да върви безмълвно до него, после каза: — Много си мислех за това и стигнах до извода, че е било по-добре да застреляш Шарлот вместо любовника й. Бихме били много по-щастливи, ако не беше допуснал тя да ти нанесе рани за цял живот.

Жан Марк се засмя сдържано.

— Нима трябваше да я извикам на дуел?

— Че защо не? Ако не беше пресиленото ти чувство за чест, то баща ти положително щеше…

— Чувство за чест ли? Нищо подобно! — Усмивката беше изчезнала от лицето му яко дим. — Аз го мамех!

Жулиет се спря като закована и се обърна към него.

— Нали искаше да проникнеш в тайните ми? Ето ти една, която никога никому не съм доверявал. — Жан Марк изкриви лицето си в горчива усмивка. — Шарлот дойде в леглото ми, когато бях на четиринадесет години. Аз не я пропъдих.

Жулиет го погледна настръхнала.

— Ти си я обичал?

— О, Боже милостиви, не! — изрече той раздразнено. — Тогава вече знаех какво представлява и не можех да я търпя. Но това беше без значение. Знаех, че не ме желаеше. Искаше само да ми покаже моята безпомощност и много добре знаеше какво да направи, за да забравя всички скрупули. През онова лято идва при мен няколко пъти, а аз не бях в състояние да я изгоня. — Лицето му беше изкривено от болка. — Тя принадлежеше на баща ми, а аз му слагах рога!

— Той знаеше ли?

— Не, но аз знаех! Аз го обичах и уважавах, а при все това го мамех!

— Тя е била твърде хубава, нали така ми беше казал?

— Какво от това? Трябваше да й покажа вратата. Опитах се, но тя беше много силна. Нещо като тропическа треска.

Сила! Шарлот го беше победила и му беше натрапила най-тягостни терзания. Можеше ли в такъв случай да се учудва на постоянния му стремеж, с който отново и отново се опитваше да докаже, че никога вече няма да го принудят да падне на колене?

— Ти си бил твърде млад — каза Жулиет. — А Шарлот трябва да е била по-лоша, отколкото си мислех. Тя ли беше причината да напуснеш бащината къща и да тръгнеш на голямото плаване?

— Отчасти да. Аз действително не можех вече да гледам баща си. Идеше ми да изляза навън и да се хвърля в морето. В края на краищата й казах, че всичко трябва да свърши. — Усмихна се с половин уста. — Не беше много зарадвана.

— И тя уреди нещата така, че да те наемат на кораба за роби.

— Вината не беше само нейна. Аз го мамех!

Жулиет не можеше да разбере.

— Баща ти е бил възрастен мъж, а ти момче. Баща ти е бил човекът, който е довел любовницата си в къщи и по такъв начин е направил възможно тя да си прави с теб, каквото й хрумне. Ако някой друг, освен тази безскрупулна жена носи някаква вина, то това е твоят баща. Къде е бил здравият му разум?