Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Това е твърде мило от тоя страна. Знам, че не мога да искам прекалено много.
Катрин усети, че сълзи опариха очите й.
— Вдругиден ще дойда пак, Луи Шарл.
— Шарл — поправи я той сериозно. — Само Шарл.
Катрин се обърна и се отправи към групичката, която се беше струпала около печката.
Тя седна до мадам Симон, която вдигна очи от плетката си.
— Доста дълго разговаряхте с Шарл.
Катрин настръхна. Беше ли събудила подозрение с оживения си разговор с момчето?
— Той е толкова мило дете.
Мадам Симон кимна.
— Всички искат да го видят и да го докоснат. А жената на фурнаджията ми предложи допълнително самун хляб, само да съм й дадяла една къдрица на момчето.
— И… получи ли тя къдрицата? — Катрин се облегна на стола си.
— Че докъде щяхме да стигнем така? — Жената поклати глава. — Ако взема да давам на всеки, който иска къдрица, то тогава нещастното дете само подир седмица ще остане съвсем без коса. Освен това те искат къдрица на крал, а пък Шарл вече не е крал. Той е станал добър и последователен републиканец. — Гордост и симпатия струяха от лицето на жената, когато погледна към момчето в ъгъла. — Свършихме голяма работа с малкия, можете да ми вярвате.
Катрин отклони погледа си.
— Както виждам, той чете Русо.
— Автор за републиканци. Аз самата не мога нито да чета, нито да пиша, ала щом гражданинът Робеспиер го намира за добър, това ми е предостатъчно.
— Той не знае, че майка му е мъртва.
Мадам Симон я погледна изплашено.
— Вие не сте му казали, нали?
Катрин поклати отрицателно глава.
Жената изпита видимо облекчение.
— Мъжът ми възнамеряваше да му каже, но аз реших, че би било безсмислено момчето да се чувства нещастен.
— Обещах му едно сандъче с теменужки. Мога ли да му ги донеса?
— Че защо не? Стига самият той да се грижи за цветята… аз имам прекалено много работа, мъжът ми пие като смок през повечето време. — Тя удостои Катрин с плаха усмивка. — Радвам се, че дойдохте да живеете тук с Франсоа. Мъжът има нужда от жена си, дори когато му се струва, че се справя без нея. — Тя хвърли начумерен поглед към мъжа си. — Колко е хубаво, че сега наблизо има жена, с която мога да си побъбря!
Катрин отвърна на усмивката и.
— Надявам се, че ще станем приятелки. — Тя избягваше да гледа към Луи Шарл. — Много добри приятелки.
— Бих искала непременно да направя нещо, Франсоа! — Катрин се присламчи към него. Погледът й беше насочен някъде в мрака. — Клетото дете!
— Правим това, което можем.
— Той трябва да излезе оттук. Децата са толкова безпомощни. Най-напред Мишел, а сега и Шарл. Ала Мишел е поне щастлив и свободен като птичка. Бих искала и Шарл да бъде свободен!
Франсоа погали косите й.
— Скоро ще бъде на свобода.
— Колко скоро?
— В главата ми се въртят няколко идеи. Ще трябва утре да поговоря с Жан Марк и после да се отбия в кафене „Дю Ша“. Може да се случи така, че да го освободим до края на следващия месец.
— Горещо се надявам.
— Аз също, скъпа моя. — Франсоа затвори очи. — А сега спи спокойно!
— Сега ли?
Той отново отвори очи.
— Не ти ли се спи?
— Мислех си, че бихме могли… знам, че миналата нощ не беше щастлив. — Тя си пое дълбоко дъх за повече кураж. — Мислех си, че бихме могли да опитаме още веднъж.
Той лежеше неподвижен. Ръката му се спря насред гальовното движение.
— Не е необходимо да го правиш.
— Беше ми приятно. Наслаждавах се на твоята близост.
Той я притегли бавно към себе си.
— В такъв случай нека предприемем смелия опит да се приближим съвсем, ама съвсем плътно.
— То е като при някое цвете, което отдава уханието си, нали? — попита Катрин замечтано. — Това чувство ли желаеше да събудиш у мен?
Франсоа тихичко се засмя.
— Би било цяло чудо да намериш сравнение, което да не е свързано с Вазаро.
— Ти не изпитваш ли същото? — Тя се подпря на лакът, за да може да го гледа. — Не изпитваш ли почти същото?
— Да. — Той я целуна по рамото. — Едно огромно поле с цветя, което отдава благоуханието си, слънцето грее и отгоре на всичко ръми!
— Винаги ли е така?
— Не, понякога е само приятно, някакъв опит да се отблъсне и надмогне самотата.
Тя се втренчи в него. През годините, когато беше живял два живота и не е можел да се доверява никому, трябва да е бил доста самотен.
— Имаше ли… — Тя не продължи, защото нямаше никакво право да задава въпроси за миналото, но при все това от сърце желаеше да узнае нещо за тези тайнствени години. Искаше да узнае повече за него. Всичко! Веднъж й беше казал, че обединява в себе си няколко души, а пък тя познаваше само строгия и навъсен Франсоа на Дантон, Франсоа от Вазаро и Франсоа любовника. Сега й се искаше да опознае и Уилям Даръл. — Имало ли е някой, който ти е помагал… — Не знаеше точно как трябва да формулира въпроса си.