Вихрената годеница

— Харесваш ли гражданина Симон и неговата жена?

— В повечето случаи те се отнасят много добре към мен. — От старческата му сдържаност не остана и помен, когато с горест добави: — Бих желал понякога да ме оставят да виждам моята maman.

— Ала тя е… — Катрин изведнъж млъкна, когато стъписана забеляза, че той говореше за майка си в сегашно време. Бяха го оставили да мисли, че още е жива! На Катрин й трябваше съвсем малко време да се съвземе, после го попита: — Къде е сега твоята maman?

— Точно над нас… със сестра ми и леля ми. — Ръката му сграбчи още по-здраво книгата. — Те твърдят, че моята maman била лоша и зла жена, и аз не бивало да говоря за нея.

Катрин изпитваше болка и съчувствие.

— Аз не открих нищо лошо в нея. Струва ми се, че ти би трябвало сам да си съставиш мнение, Луи Шарл!

— Шарл. Тук ме наричат само Шарл.

Тя му се усмихна.

— Ще гледам да го запомня.

— Да, човек много трудно може да запомни всичко, което изискват от него. — Погледът му беше унил и уморен от живота, като на някой грохнал старец. — Maman казва, че всеки трябвало да прави най-доброто, което му е по силите.

Катрин съзнаваше, че вече прекалено дълго говори с него и че е крайно време да се присъедини към групата около печката, ала не желаеше да го остави сам. Луи Шарл беше ужасно самотен. По-самотен, отколкото той самият подозираше.

— Обичаш ли цветята? — попита тя поривисто.

Той кимна.

— Във Версай имахме превъзходни градини и дори в Тюйлери… — Той не довърши мисълта си. После я погледна внимателно. — Моята maman обича цветя. Тя използува някакъв парфюм, който ухае на теменужки.

— Един мой братовчед има тук градина, в която растат чудно хубави теменужки. Искаш ли да ти донеса едно сандъче? Ще можеш да се грижиш за тях, да ги плевиш и поливаш, и да наблюдаваш как растат с всеки изминат ден.

Изглежда, той не беше много уверен в уменията си.

— Не разбирам нищо от цветарство.

— Ще те обуча. Аз притежавам градина, която е по-голяма даже от Версайския парк. Тя се нарича Вазаро… Бих могла да ти разкажа за нея.

Надежда озари чертите му.

— Да, ще ми бъде интересно.

— Вероятно. — Тя стана на крака. — И ще ти разкажа също за моя малък приятел Мишел. Той ще ти хареса. Съвсем малко по-голям е от теб, но вече знае всичко за цветята, за парфюмите и…

— А може ли да дойде при мен? Бихме могли да разговаряме и да си играем на топка… — Неговото въодушевление внезапно помръкна. — Ах, съвсем бях забравил… никой не бива да идва в Тампл.

— Аз мога да идвам — каза тя тихо. — И мога, ако не друго, поне да ти разказвам за Мишел. Имам една приятелка, която познаваше майка ти много по-добре от мен, тя познава и теб. Казва се Жулиет.

Той кимна и се усмихна нерешително.