Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
„Какво, по дяволите, става?“ — чудеше се Номури.
— Ето ги. — Наблюдателният пост посочи и адмирал Сато вдигна бинокъла си. Разбира се, ясното тихоокеанско небе осветяваше върховете на мачтите на водещите, изпратени за прикритие кораби. По силуета на надстройката приличаха на фрегати FFG-7. Сега картината на радара беше ясна — класически кръгов строй с фрегати във външния пръстен, в по-вътрешния — разрушители и сетне два-три кръстосвача със системи „Егида“, които не се различаваха много от неговия флагмански кораб. Той погледна часовника. Американците току-що бяха поставили утринната вахта. Въпреки че бойните кораби винаги държаха хора на вахта, истинските задачи се извършваха през деня, а сега хората сигурно ставаха от койките, взимаха душ и отиваха на закуска.
Видимият хоризонт бе на около дванадесет морски мили разстояние. Ескадрата му от четири кораба се отправяше на изток е тридесет и два възла, възможно най-добрата им постоянна скорост. Американците се движеха на запад с осемнадесет.
— Предай на ескадрата чрез сигналните светлини: „Изравнете корабите.“
Главната сателитна релейна станция на Сайпан се намираше встрани от „Бийч роуд“, в близост до мотел „Сън ин“, и функционираше чрез „Майкро Телеком“. Представляваше съвсем обикновена, невоенна сграда, построена с основната цел да ги предпазва от есенните тайфуни, които редовно връхлитаха острова. Десет войници, водени от някакъв майор, се изкачиха до главния вход и успяха да влязат направо, след което пристъпиха към пазача, който просто нямаше представа какво става и, отново, дори не се опита да посегне към оръжието си. В командата имаше и един капитан, обучен за работа със сигнали и съобщителни средства. Той трябваше само да посочи различни апарати в централната контролна зала. Телефонните и други връзки, препращани чрез тихоокеанските спътници от Сайпан до Америка, бяха прекъснати, а тези с Япония (те минаваха през друг сателит и бяха подсигурени с телеграфен кабел) бяха запазени. При този час нямаше нищо чудно, че в момента не се провеждаше нито един телефонен разговор с Америка. Тишината щеше да се запази още доста време.
— Кой сте вие? — попита жената на губернатора.
— Трябва да се видя със съпруга ви — отговори подполковник Сасаки. — Спешно е.
Истинността на думите му беше потвърдена веднага от първия за вечерта изстрел, произведен в момента, когато човекът от охраната на сградата на съда успя да измъкне пистолета си. Той не можа да стреля (един пламенен десантчик се погрижи за това), ала това стигаше на Сасаки, за да се намръщи гневно и мине грубо покрай жената. Той видя губернатора, идващ към вратата по хавлия.
— Какво си позволявате?
— Вие сте мой пленник — заяви Сасаки, след като в стаята вече имаше още трима мъже и бе ясно, че не е крадец. Подполковникът се почувства притеснен. Никога преди не беше правил такова нещо и макар да бе професионален войник, културата му, както всяка друга, гледаше неодобрително на нахлуването в чужд дом, независимо от причината. Откри, че се надява изстрелите, които току-що чу, да не са били фатални. Хората му имаха такива заповеди.
— Моля? — настоя за обяснение губернаторът.
Сасаки само посочи дивана.
— Моля, съпругата ви и вие да седнете. Нямаме никакво намерение да ви нараним.
— Какво става? — попита мъжът, успокоен, че вероятно семейството му не е в непосредствена опасност.
— Този остров вече принадлежи на родината ми — обясни подполковник Сасаки. Не би могло да е кой знае колко лошо, нали? Губернаторът надхвърляше шестдесетте и помнеше времето, когато тези думи са били истина.
— Дяволски далеч е дошъл — отбеляза капитан Кенеди, след като прие съобщението.
Оказа се, че установеният контакт е „Мурото“ — катер от японската брегова охрана, от време на време подпомагащ операциите на флотилията, обикновено в ролята на учебна мишена. Сравнително хубав кораб, ала типично за японските военноморски съдове, с ниска главна палуба. На кърмата му бе инсталиран кран за изваждане на учебните торпеда. Изглежда, „Харушио“ беше очаквал тази възможност, за да направи няколко тренировъчни изстрела в ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН. Не беше ли информирана „Ашвил“ за това?
— За мен това е нещо ново, капитане — каза навигаторът, като прелистваше обемистите оперативни инструкции за учението.
— Няма да е за пръв път, ако чиновниците са се издънили. — Кенеди си позволи да се усмихне. — Добре, достатъчно пъти ги потопявахме. — Той отново включи микрофона. — Добре, капитане, ще повторим последния сценарий. Начало точно след двадесет минути.