Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Всички родственици на Дарист бяха белокоси, въпреки че никой не беше толкова стар като него — всъщност изглеждаха много млади, на годините на Кътър. Бяха въоръжени безразборно и никой не носеше оръжието си като нещо, с чието боравене е добре запознат. Хвърляха бързи нервни погледи ту към портата, ту към Дарист.
Апсалар прибра ножовете си и се приближи до Кътър.
— Съжалявам, че закъсняхме.
Той сви рамене.
— Мислех, че си се удавила.
— Не, добрах се съвсем лесно до острова — макар че всичко останало замина с тебе. — Кимна към младежите. — Тия ги намерих на стан далече навътре в острова. Криеха се.
— Криели се? Но Дарист каза, че…
— А, значи това е Дарист. Андарист по-точно. — Тя се обърна и погледна замислено стария Тайст Андий. — Било е по негова заповед. Не е искал да са тук… Защото, предполагам, е очаквал, че ще умрат.
— И ще умрат — изръмжа Дарист и най-сетне вдигна глава и я погледна. — Ти ги осъди всички, защото Едур вече ще ги подгонят сериозно — старите вражди, наново подкладени.
Тя не се засегна от думите му.
— Тронът трябва да бъде защитен.
Дарист оголи зъби и очите му лъснаха.
— Ако наистина държи да го опази, може да дойде тук и да го направи сам.
Апсалар се намръщи.
— Кой?
— Брат му, разбира се — отвърна Кътър. — Аномандър Рейк.
Беше само предположение, но изражението на Дарист го потвърди. По-младият брат на Аномандър Рейк. Нищо от драконовата кръв на Аномандър Рейк не течеше в жилите му. А в ръцете си държеше меч, чийто майстор го бе преценил за недостатъчен в сравнение с Драгнипур. Ала това разбиране бе само шепот пред мрачната буря на всичко, което стоеше между двамата братя, цял епос, който никой от двамата нямаше да разкаже — така поне подозираше Кътър.
А кълбото се оказа още по-заплетено от това, което си бе представял младият дару, защото се разбра, че младите са родственици на Аномандър — всъщност негови внуци. Родителите им не бяха тръгнали по пътя на Рейк, не бяха приели жаждата му да се скита, да изчезва сред мъглите, да сътворява своите лични светове в забравени, самотни места. „Търсенето на вярност и чест“, изръмжа Дарист, докато Фаед — младата жена, проявила милост към жертвите на Апсалар — превързваше раните му.
Тази задача не приключи бързо. Дарист — Андарист — беше посечен поне на десет места през ризницата, чак до костта. Това, че беше успял да се задържи на крака, още повече да продължи да се бие, опровергаваше твърдението му, че му липсва достатъчно воля, нужна за меча в ръцете му — Скръб. Ала сега, след като щурмът бе спрян, силата, възпламенила стария воин, бързо се стапяше. Дясната му ръка беше обездвижена, а раната на бедрото му пречеше да се изправи без помощ.
Мъртвите Тайст Едур бяха деветима. Оттеглянето на останалите навярно бе предизвикано по-скоро от желанието им да се прегрупират, отколкото от страх.
По-лошото бе, че те бяха само авангардната група. Двата кораба край брега бяха грамадни, всеки от тях с лекота можеше да побере по двеста воини. Така поне бе преценила Апсалар, след като бе огледала заливчето, в което бяха пристанали.
— Във водата има много отломки — добави тя. — И двата кораба на Едур май току-що са излезли от битка…
— Три малазански дромона — каза Кътър. — Случайна среща. Дарист каза, че малазанците се представили добре.
Седяха на десетина крачки от Тайст Андий и гледаха как младите се суетят около Дарист. Левият хълбок на Кътър го болеше и макар да не бе погледнал под дрехите си, той знаеше, че отоците вече посиняват.
— Не са каквото очаквах — промълви той. — Дори не са научени да се бият…
— Така е. Желанието на Дарист да ги защити може да се окаже фатално.
— След като Едур вече знаят за съществуването им. Дарист не го е мислил така.
Апсалар сви рамене.
— Дадена им е задача.
Той замълча, замислен над резките й думи. Винаги беше вярвал, че рядката способност да се нанася смърт поражда известна мъдрост — за крехкостта на духа, за неговата тленност — както го бе изпитал от първа ръка с Ралик Ном в Даруджистан. Но Апсалар не проявяваше такава мъдрост; думите й бяха наситени с хладна преценка, често равнодушно пренебрежителна. Беше си намерила цел и я беше превърнала в свое оръжие… или в средство за самозащита.
Не беше възнамерявала тримата Едур, които бе свалила, да издъхнат бързо. Но в същото време като че ли не извличаше удоволствие от това, както щеше да направи някой садист. „По-скоро все едно че е била обучавана да го прави… обучавана за мъчител. Но Котильон — Танцьора — не е бил мъчител. Бил е убиец. Откъде тогава е дошла тази порочна черта? Дали не от собствената й природа?“ Неприятна, обезпокоителна мисъл.