Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Най-сетне достигна и уреченото място — голо късче земя, недалеч от един внушителен, тъмнозелен бор, на около седем-осем метра от подножието на хълма. За щастие не му се наложи да чака дълго.
— Виждам, че си решил да последваш инструкциите ми, братко Авелин — разнесе се нечий добре познат глас. — Отлично!
Куинтал! Самият Куинтал, позна го Авелин на секундата и внезапно му се стори, че земята се надига и се кани да го погълне. Всъщност, като се замислеше, би се радвал, ако тя наистина го погълнеше. Орденът бе тръгнал по петите му — нямаше достатъчно затънтено място, в което той да избяга, нито сенки — достатъчно непрогледни, за да го скрият.
— Да ти призная, съмнявах се, че крадец и убиец като теб все още притежава доблестта да се притече на помощ на приятеля си — продължи все още невидимият Куинтал.
Авелин неспокойно се огледа, чудейки се дали Елбраян е достатъчно близо, за да чуе тези думи и какво ли мисли сега за човека, комуто се бе съгласил да помогне.
— Тя е при мен — подразни го Куинтал. — Защо не дойдеш и ти?
При мисълта за опасността, в която се намираше Джил, Авелин усети как смелостта му се завръща. Абеликанските братя може и да се доберяха до него, твърдо реши той, но Джил за нищо на света не биваше да пострада. Сключил пръсти около графита, той се отправи по посока на гласа и много скоро забеляза неясен силует, застанал на входа на една пещера. Силуетът потъна във вътрешността й и Авелин предпазливо го последва. Озова се в просторна зала, която, подозираше той, далеч не бе единствената и която беше по-голяма от стаята му във „Виещата Шийла“.
Небрежно облегнат на стената, Куинтал стоеше в дъното на сумрачното помещение, и тъкмо палеше закачената там факла.
Когато пламъкът се разгоря и освети познатото лице на мъжа, с когото Авелин бе преживял толкова много, с когото бе пребродил моретата, за да достигне Пиманиникуит и който знаеше за свещените камъни почти колкото него, едрият монах усети как сърцето му се свива от болка. Споменът за всичко, което бе изгубил — дома, приятелите и, най-вече, вярата си — го заля като вълна; струваше му се, че се е върнал назад във времето, към приятните, макар и изпълнени с труд дни в манастира, към уроците с отец Йойона, към познанието за свещените камъни, изучаването на звездните карти, овладяването на магията и нейните тайни — всичко това се завърна със страшна сила, заплашвайки да го прекърши.
После обаче го връхлетяха и други, по-мрачни спомени — смъртта на Тагрейн, както и на хлапето, което в наивната си дързост се бе осмелило да стъпи на Пиманиникуит, гибелта на целия екипаж на „Бягащия с вятъра“ и на Дансали, убийството на Сихертън.
— Куинтал — промълви Авелин.
— Вече не!
— Защо си тук? — попита Авелин с отчаяната надежда, че някогашният му другар също като него е напуснал Ордена и се е превърнал в беглец.
Леденият смях на Куинтал му подейства като плесница.
— Аз съм брат Правда — заяви безмилостният монах. — Тук съм, за да си върна онова, което ни открадна.
И като изсумтя презрително, добави:
— Едва те познах, Авелин. Изгубил си всичко, ала на размери си станал двойно по-голям. Не че се учудвам — винаги си гледал с пренебрежение на физическата подготовка!
Авелин се опита да не обръща внимание на обидите. Вярно, че беше придобил немалко вредни навици — пиеше прекалено, ядеше твърде много, а единствените упражнения или бойни тренировки, които правеше, бяха кръчмарските сбивания, които сам започваше.
— Нима смяташе, че няма да открием предателството ти? — продължи брат Правда. — Нима вярваше, че можеш да убиеш един висш монах от Ордена, да откраднеш такова огромно богатство и след това да си живееш необезпокояван до края на дните си?
— Не е точно така…
— Напротив! — изкрещя Куинтал. — Ти съгреши, някогашни мой братко, съгреши необратимо и сега единственото, което те очаква, е преизподнята. Тук съм, за да си взема камъните.
— Заедно с моя живот.
— Заедно с твоя живот — съгласи се Куинтал с леден глас. — Ти сам подписа смъртната си присъда, когато отец Сихертън полетя от покрива.
— Присъдата ми бе подписана, когато отказах да приема злодеянията на Ордена! — отвърна Авелин, черпейки нови сили от спомена за причините, накарали го да избяга от манастира. — Също както брат Пелимар…
— Млъкни! — нареди Куинтал. — Обречен си и дори не заслужаваш обяснение. Ще си върна и камъните, но ако ми ги дадеш без съпротива и покорно приемеш заслужената си съдба, ще оставя жената да си върви. Имаш думата ми.