Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Достатъчно широко, за да успее да се промъкне.
Промуши първо лъка, колчана със стрелите и сабята си. Вмъкна глава между прътите и се извъртя настрани. Глътна корема, задържа дъха си и промуши едното рамо, след него гърдите, после ханша. Грапавият метал одра кожата й през мокрите дрехи.
Изхлузи се от другата страна и метна оръжията си на брега. Запъна рамо в стената на тунела, опря крак в следващия железен прът и натисна. Напрегна всяко мускулче в тялото си, докато Деветопръстия дърпаше от другата страна. Желязото поддаде ненадейно, счупи се и поръси ръждив прах в потока, а Феро полетя назад и се пльосна по гръб в студената вода.
Деветопръстия започна да се провира. Лицето му се изкриви от усилието. Задъхана от студа, Феро пристъпи към него, хвана го под мишниците и започна да дърпа. Усети как ръцете му се сключиха зад гърба й. Тя изръмжа, напъна се и го изтегли навън. Проснаха се на калния бряг и легнаха един до друг на земята. Феро погледна към ронещите се градски стени, които се издигаха над главата й в спускащия се здрач. Дишаше тежко, а до нея Деветопръстия също. Не беше очаквала, че ще излезе жива от това място.
Всъщност все още не бяха спасени.
Претърколи се и се изправи. От дрехите й се стичаше вода. Опита се да спре треперенето. Не се сещаше някога преди й е било по-студено.
— Това е — чу зад гърба си Деветопръстия. — Гръм да ме удари, ако мръдна и крачка повече. Дотук бях аз.
Феро поклати глава.
— Трябва да се отдалечим още, докато все пак има някаква светлина.
— Ти на това светлина ли му викаш? Луда ли си ма, жено?
— Много добре знаеш, че съм. Ставай, бял. — Феро го мушна с върха на ботуша си в ребрата.
— Добре, мамка му! Добре!
Докато тръгваше нагоре по течението на потока, Феро го видя да се изправя неохотно и да се олюлява.
— Какво направих? — Феро се обърна и го погледна. Стоеше с провиснала покрай лицето мокра коса. — Какво направих там долу?
— Измъкна ни живи.
— Не, имах предвид…
— Измъкна ни живи. Това е.
Феро се обърна и тръгна покрай потока. След малко чу стъпките на Деветопръстия зад гърба си.
Беше толкова тъмно и Логън беше така изморен, че забеляза останките на къщата буквално преди да влязат вътре. Реши, че някога това е била мелница — беше построена до самия поток, но колелото й липсваше от поне няколкостотин години.
— Ще спрем тук — изсъска Феро и се вмъкна през разпадащата се врата.
Логън успя само да кимне и се помъкна след нея. Празната черупка на къщата беше обляна в лунна светлина, която блестеше по камъните на стените, по очертанията на отворите на прозорците и по здраво отъпканата пръст на пода. Логън се дотътри до най-близката стена, облегна се на нея и се свлече бавно надолу.
— Още съм жив — промълви почти беззвучно и се усмихна.
Синините, раните и драскотините по тялото му, които напомняха болезнено за себе си, бяха сигурно над сто, но все пак беше жив. Седеше неподвижно, подгизнал, пребит и смазан от умора. Притвори очи и се наслади на момента — не трябваше да се движи повече.
Намръщи се. През ромона на потока долови някакъв странен шум. Нещо тропаше, почукваше. Отне му известно време да разбере откъде идваше този шум. Зъбите на Феро. Започна да сваля палтото си, замижа от болка, докато измъкваше одрания си лакът от ръкава, после й го подаде.
— Какво е това?
— Палто.
— Виждам, че е палто. За какво ми е?
Проклетата й упоритост. Логън едва се сдържа да не избухне в смях.
— Може и да нямам твоите очи, но все пак чувам как ти тракат зъбите. — Протегна палтото към нея. — Ще ми се да можех да ти предложа повече, но само това имам, а на теб ти трябва повече, отколкото на мен, та затова. Няма нищо срамно. Вземи го.
Последва кратко мълчание, после той усети как нещо дръпва палтото от ръката му. Чу шумоленето, докато тя се увиваше в него.
— Благодаря — изсумтя Феро.
Логън повдигна вежди от изненада. Не беше сигурен дали не му се бе причуло, но явно за всичко си има първи път.
— За нищо. И на теб.
— Ъ?
— За помощта ти. Под града, на хълма с камъните, по покривите и така нататък. — Замисли се. — Това си е доста помощ. Повече, отколкото заслужавам май, но, е, все пак съм ти благодарен за нея. — Логън я изчака да каже нещо, но не чу отговор. Нито звук, само ромона на потока отвън, шума на вятъра в празните прозорци и собственото си дрезгаво дишане. — Само рекох, че всичко е наред. Каквото и да казваш или правиш, няма проблем.