Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

-    Никога не мога да то изиграя.

-    Ще можеш. Ще репетираме...

Репетираха. Шърли в ролята на Филип, седнал на масата, зачел се във вестника, Жозефин мънкаше и пелтечеше. Колкото повече репетираше, толкова повече се оплиташе.

-    Няма да ходя. Ще изглеждам ужасно глупаво.

-    Ще отидеш и ще изглеждаш страхотно интелигентно.

Жозефин въздъхна и вдигна очи към ламперията от акажу, увенчана с широк фриз с гравирани гроздове, божури, слънчогледи, житни класове, кралски орли, влюбени елени и плахи кошути.

-    Я кажи, това да не е стил „Тюдор“?

-    Единственото, което мога да ти кажа, е, че от година и половина съм потънала в зимен сън!1 Един-единствен мъж! Представяш ли си? Ако така продължи, скоро ще си възвърна девствеността!

-    Аз ще ти правя компания.

-    И дума да не става! Ти си имаш задача: обикаляш, обикаляш, докато той не те набута в леглото си!

Така че тя обикаляше, не спираше да се навърта покрай мястото. Стана осем и половина и никакъв Филип на хоризонта. Лудост. Той никога няма да повярва. Тя ще се изчерви, ще катурне стола, ще стане вир-вода и косата й ще се слепне. А как се целува този човек. Бавно, нежно, после съвсем не нежно... А с какъв глас й говореше, когато я целуваше! Беше страхотно смущаващо, думите и целувките се смесваха, тя изтръпваше от глава до пети. Антоан не говореше, докато я целуваше, Лука също. Никога никой не бе й казвал: „млъкни, Жозефин!“, заповед, която я смразяваше на прага на неизвестността. Тя спря пред една витрина, за да провери как изглежда. Яката на бялата й блуза се беше сплескала, тя я повдигна. Потърка носа си и си даде кураж. Хайде, Жо, давай, давай!

И продължи да обикаля. Защо ли насилвам съдбата? Трябва да се оставя на случайността. Татко, кажи ми, да отида ли, или да не ходя? Дай ми знак. Сега е моментът да се намесиш. Слез от звездите и ела да ми помогнеш.

Тя спря пред една парфюмерия. Дали да не си купи някакъв парфюм? „Чудна вода“ на „Ермес“. Действаше й опияняващо. Щеше да пръсне зад ушите си, по крушките на лампите, по китките си, преди да заспи. Видя табелката с работното време на вратата: отварят чак в десет.

И отново си наложи да продължи обиколката.

В същия миг чу зад гърба си глас, който й каза: „Остави на мен, момичето ми, вземам нещата в свои ръце.“ Изтръпна. Наистина полудяваше. „Продължавай да вървиш, все едно се разхождаш!“ Тя направи крачка-две и се огледа. Никой не й говореше. „Хайде! Хайде! Продължавай да вървиш по пътя си, аз ще уредя всичко, разчитай на мен. Животът е балет. Човек се нуждае единствено от учител по танци. Също както в „Буржоата благородник“ - „Ти си обичал тази пиеса, татко?“ - „Обожавах я! Остроумната критика по адрес буржоазията, която се тика напред и се големее! Напомняше ми на майка ти. Това беше моят реванш към нейната дребнавост, към лъжливото й благоприличие.“ - „Аз пък не знаех!“ - „Защото не ти казвах всичко, има неща, които не се казват на децата. Не зная защо се ожених за майка ти. Непрекъснато си задавах този въпрос. Миг невнимание. Мисля, че и тя самата така и не разбра. Също както в баснята на Лафонтен за сватбата на шарана и заека. Вероятно си е въобразявала, че ще забогатея. Само това я интересува. Върви, ти казвам! Не спирай..- „Мислиш ли, че е разумно? Опасявам се..- „Време е да станеш по-смела, дъще! Този мъж е създаден за теб.“ - „Така ли?“ - „И той не си е избрал правилната жена. Трябвало е да се ожени за теб!“ - „Татко, прекаляваш!“ - „Напротив! Купи си вестник, ще изглеждаш по-добре...“ Тя спря до една будка при метрото, взе си вестник. „Изправи се, не се прегърбвай.“ Тя изправи рамене и мушна вестника под мишница. „Добре, добре, по-полека. Няма закъде да бързаш толкова. Подготви се. Той дойде.“ - „Вълнувам се!“ - „Няма смисъл, всичко ще мине добре, но когато тръгваш, ангел мой, пияна от щастие, пази се в тъмното от коварна портокалова кора.“ - „Какво е това? Цитат ли е?“ „Не. Предупреждение с много приложения.“