Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Той не носеше брачна халка. Беше сигурен знак. Сърцето му беше свободно. Влюбеният мъж обича да попипва халката си, да я върти на пръста си, втурва се да я търси, ако случайно я е забравил на мивката или на някоя полица. На лицето му се изписва объркване, все едно я и изгубил. Не си спомняше дали носеше халка, когато се запознаха на сбирката при портиерката. Може да я е свалил след това? След като я срещна...
По радио „Класика“ обявиха, че следват валсове от Щраус. Ерве Льофлок-Пинел сякаш се отърси от сън. Клепачите му трепнаха.
- Можете ли да танцувате валс? - попита той тихо.
- Да. Защо?
- Едно, две, три, едно, две, три - започна да тактува той и пляскаше с ръце. - Забравяш всичко. Въртиш се, въртиш се. Бих искал да съм танцьор във Виена.
- Нямаше да можете да издържате семейство.
- Да, жалко - отговори той тъжно. - Понякога танцувам валс наум...
- Искате ли да потанцуваме? - прошепна Ирис.
- Тук? В хола?
Тя го окуражи с поглед. Без да помръдва. Без да протяга ръце към него. Също като девойките от миналия век, които са демонстрирали сдържаност на събиранията, организирани от майките с единствената цел да им намерят съпрузи. Очите му я подканяха: „Давайте, хайде“, но ръцете му не се отлепяха от коленете.
Той се изправи сковано, раздвижвайки ръждясалите си стави, застана пред нея, отметна от челото си кичур коса, протегна ръка и я отведе насред хола. Изчакаха нов валс и се впуснаха, очи в очи.
- Това ще бъде нашата малка тайна... - прошепна Ирис. - Не я споделяйте с никого.
Филип се измести, ръката му беше изтръпнала, но Жозефин възропта:
- Не мърдай... Толкова сме добре.
Той се трогна. Нежността, която извираше от преплетените им тела, не можеше да се сравнява с всичките мравучкания на света. Той я притисна към себе си, помириса косата й, доловил уханието на познат парфюм. Слезе към врата, за да го разпознае, премести се към рамото, стигна до китките, тя потръпна и се залепи до него, събуди желанието, задрямало за миг.
- Още - прошепна тя.
И пак се отнесоха.
В любовта тя се отдаваше с почти религиозен плам. Сякаш се бореше, за да се запази сред руините на света светлината, свързваща двама любовници, които действително се обичат, а не се стремят да копират жестове и пози. Припламнала искра, от която лумва буен огън. Този стремеж към абсолютното можеше да го стресне, но той искаше да утоли жаждата си от извора. Бъдещето има вкус на женски устни. Жените са завоевателите, те разкриват нови хоризонти и отварят границите. Ние сме красивите статисти, които се промъкват за кратко в техния живот, но главната роля е отредена за жените. На мен ми харесва, реши той, вдишвайки парфюма на Жозефин, искам да се науча да обичам, както тя го умее. Преди обичах една красива книжка с картинки. Сега вече съм жаден за друг вид четива. Да обичаш така, както се устремяваш към дългоочаквано приключение. Ако някой мъж претендира, че знае какво става в ума на жените, е или луд, или невежа. А може би е само претенциозен и превзет. И през ум не му минаваше мисълта, че тя ще дойде да го потърси на терасата на лондонско заведение. А стана точно така... Появи се пред него. Искаше да разбере. Жените винаги искат да са наясно с нещата.
- Жозефин! Какво правиш тук?
- Дойдох да се срещна с английския си издател. Правата на „Смирената кралица“ бяха купени от англичаните и се оказа, че има куп подробности за уреждане. Корицата, титулната страница, представянето пред журналистите, все неща, които не може да се решат по телефона или електронната поща...
Тя сякаш декламираше урока си. Той я прекъсна:
- Жозефин... седни и ми кажи истината!
Тя блъсна предложения й стол. Смачка вестника, който държеше, сведе очи и рече задъхана:
- Исках да те видя.... Исках да разбера дали...
- Дали все още мисля за теб, или съм те забравил?
- Точно така! - каза тя с облекчение и се взря в очите му, за да изтръгне очакваното признание.
Той слушаше трогнат. Жозефин беше неспособна да лъже. Да лъжеш, да се преструваш си е изкуство. Тя знаеше само да се изчервява и да върви право напред, без да шикалкави.
- Не ставаш за дипломат, да знаеш.
- Затова не съм се и опитвала и предпочетох да се скрия в старинните писания... - тя продължаваше да премята вестника от ръка в ръка и пръстите й почерняха от печатарското мастило. - Ти не ми отговори - настоя, все така сковано изправена пред него.