Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Тя видя силата на удара, от който лицето му загуби всякакъв израз. Тя знаеше, че ако справедливост е била целта й, то тя я е постигнала, защото този шамар беше по-жесток от онзи, който той беше ударил. Почувства се изведнъж спокойна, осъзнала, че думите й не биваше да бъдат произнасяни в името и на трима им. Отчаянието на безпомощна жертва я напусна, тя вече не беше жертва, беше един от съперниците и искаше да поеме отговорността за някакво действие. Стоеше с лице към него и чакаше всеки отговор, който той решеше да й даде, чувствайки се така, сякаш е неин ред да бъде подложена на насилие. Не знаеше какво мъчение понася той, какво рухва в него, какво държи в тайна от другите. Нямаше и следа от болка, която да я предупреди — той изглеждаше така, сякаш е просто човек, който стои в средата на някаква стая и насилва съзнанието си да приеме факт, който то отказва да приеме. Сетне тя забеляза, че той не е променил позата си, че ръцете му са отпуснати встрани със свити пръсти, че стоят така от дълго време, струваше й се, че може да почувства тежката вкочаненост на кръвта, спряла в пръстите му — и това беше единственият израз на страданието му, който можеше да открие, но то й подсказваше, че онова, което той чувства не му оставя сили да почувства нищо друго — дори и съществуването на собственото си тяло.
Тя чакаше, а съжалението й изчезваше и се превръщаше в уважение. Сетне видя очите му да преминават бавно от лицето й надолу по тялото й и разбра що за мъчение е решил да изпита — погледът изразяваше нещо, което той не можеше да скрие от нея. Тя знаеше, че я вижда каквато е била на седемнайсет, вижда я със съперника, когото мрази, вижда ги заедно такива, каквито щяха да са сега — гледка, на която не може нито да устои, нито да се съпротивлява. Тя видя как лицето му се изплъзва от контрол, но за него нямаше значение дали ще й позволи да види лицето му живо и голо, защото сега в него можеше да се прочете единствено прикрита ярост, а някаква част от нея приличаше на омраза.
Той я грабна за раменете и тя усети, че е готова да приеме той да я убие или да я пребие до безсъзнание, и в мига, когато беше сигурна, че си го е помислил, тя усети как тялото й се залепва за неговото, устните му падат върху нейните — дори по-брутално, отколкото след побой.
Тя ужасено изви тялото си в опит да се съпротивлява — и едновременно с това ликуващо го обгърна, задържа го, позволи устните й да дарят топлина на неговите, осъзнавайки, че никога не го е желала толкова, колкото в този момент.
Когато той я хвърли на кушетката, тя разбра по ритъма от ударите на тялото му, че това е акт на победа над съперника му, но и на отстъпление пред него, акт на притежание, доведен до непоносима ярост от мисълта за мъжа, когото предизвикваше, акт на превръщане на омразата в удоволствие, което този мъж беше изпитал, в интензивността на собственото му удоволствие, победата над този мъж чрез нейното тяло — тя чувстваше присъствието на Франсиско чрез ума на Риърдън, чувстваше се така, сякаш се предава и на двамата мъже, на онова, което обожаваше и у двама им, онова, което беше общото у тях, онази същност на характера, която превръщаше любовта й към всеки един в акт на лоялност и към двамата. Тя знаеше също, че това е неговият бунт срещу света около тях, срещу обожанието на деградацията, срещу дългото изтезание на похабените му дни и безизходната му битка — тъкмо това искаше да утвърди и, сам с нея в полумрака, високо над потъналия в руини град, да задържи като последна своя собственост.
След това лежаха неподвижно, лицето му беше върху рамото й. Отражението на далечен електрически надпис продължаваше да пулсира с леки отблясъци по тавана над главата й. Той се протегна към ръката й и плъзна пръстите й под лицето си, устните му спряха върху дланта й за момент — толкова нежно, че тя по-скоро ги предугади, отколкото ги почувства.
След малко тя стана, посегна за цигара, запали я, после му я подаде с леко, въпросително махване на ръката; той кимна, все още наполовина излегнат на кушетката; тя сложи цигарата между устните му и запали друга за себе си. Чувстваше невероятно умиротворение между двама им и интимността на дребните жестове подчертаваше важността на нещата, които не си казваха. Всичко е казано, мислеше си тя, но знаеше, че това все още предстои да бъде признато.
Тя видя очите му да фиксират входната врата от време на време и да се задържат върху нея, сякаш още виждаше човека, който беше излязъл. Той каза тихо:
— Можеше да ме победи, като просто ми каже истината, по всяко време. Защо не го е направил?