Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
„Чудесна история — мислеше си мистър Пикуик и се усмихна тъй широко, че едва не скъса вървите на своето нощно боне. — Чудесна наистина: да се загубя в сградата и да се скитам посред нощ из тези коридори, не съм чувал за подобно нещо. Смешно, смешно, много смешно!“ Тук мистър Пикуик се усмихна още по-весело и тъкмо щеше да продължи обреда на събличането си в най-добро възможно разположение на духа, когато се сепна, прекъснат от нещо съвсем неочаквано; а именно, някаква особа, влязла в стаята със свещ в ръка, която, след като заключи вратата, се приближи към тоалетната масичка и постави светилото върху нея.
Усмивката, озаряваща чертите на мистър Пикуик, отведнъж премина в израз на безгранична, замайваща почуда. Особата, която и да бе тя, се бе вмъкнала тъй неочаквано и безшумно, че мистър Пикуик нема време да извика или възрази на тази нередност. Кой можеше да бъде? Някой крадец? Някое злонамерено лице, забелязало може би, че той се качва по стълбите с хубав часовник в ръка? Какво трябваше да направи?!
Единственият възможен начин да зърне своя загадъчен посетител без всякаква опасност да го забележат беше да пропълзи върху кревата и да надникне през завесите от другата страна. Той следователно прибягна към тази маневра. Прихванал внимателно с ръка завесите тъй, че от цялата му личност само лицето и нощното му боне да биха могли да се видят, той сложи очилата си, събра смелост и погледна.
Мистър Пикуик едва не припадна от ужас и изумление. Пред огледалото бе застанала една дама на средна възраст с навита на жълти хартийки коса и ревностно четкаше своя, тъй наричан от жените, „кок“. Каквито и причини да бяха довели неподозиращата нищо дама на средна възраст в стаята, ясно бе, че тя имаше намерение да остане да пренощува там; защото си бе донесла светилник с абажур и го бе поставила, с похвална предвидливост против пожар, в леген на пода и светлината се пръскаше оттам като огромен фар посред невероятно малък воден басейн.
„Господи помилуй — мислеше мистър Пикуик, какво страхотно положение!“
— Хм — рече дамата и главата на мистър Пикуик се отдръпна с бързината на автомат.
„Никога не съм изпадал в такава ужасна безизходица — мислеше си горкият мистър Пикуик, докато капки студена пот избиваха по нощното му боне. — Никога. Това е страшно!“
Беше напълно невъзможно да въздържи непреодолимото си желание да види какво става по-нататък. И главата на мистър Пикуик се подаде отново. Нещата се очертаваха още по-зле от преди. Дамата на средна възраст бе привършила с навиването на косата си, грижливо я бе загърнала в муселинена нощна шапчица с тесен плисиран банд и замислено съзерцаваше огъня в камината.
„Тази работа става все по-тревожна, не трябва да позволя да отива по-далеч — съветваше се сам мистър Пикуик. — От самообладанието на дамата ми става ясно, че сигурно аз съм сбъркал стаята. Ако се обадя, тя ще вдигне на крак цялото заведение; ако ли пък остана тук, последиците ще бъдат още по-ужасни.“
Мистър Пикуик беше, ненужно е да го изтъкваме, един от смъртните с най-кротка и чувствителна душа. Потискаше го самата мисъл, че трябва да се покаже пред дама с нощното си боне, но той бе вързал тези объркани върви на възел и както и да се мъчи, не успя да го снеме. А трябваше да разкрие своето присъствие. Оставаше му само още един начин да го стори. Той се оттегли зад завесите и се покашля много високо:
— Ха-хм!
Дамата се стресна от този неочакван звук — това бе ясно, защото отскочи, докосвайки абажура на светилника; но след туй сигурно се убеди, че шумът е бил плод на въображение — това бе също ясно, защото, когато мистър Пикуик, уверен, че дамата е паднала като труп в несвяст, се осмели да надзърне отново, тя пак съзерцаваше замислено огъня както преди.
„Що за особена жена“ — си рече мистър Пикуик. — Ха-хм! — Това последно покашлюване (напомнящо според легендата звуците, които свирепият великан Блъндърбор имал навик да издава, щом счетял, че е време да се сложи трапезата) беше тъй ясно доловимо, та дамата не би могла отново да го сметне за въображаемо.