Острието на Тишал

— Това е нещо като кодекс на елфите за гостоприемството, нали? Ъъъ, на първородните, извинявай.

Делиан махна с ръка.

— Това е сложна система от задължения, изключително официална и толкова древна, че се е превърнала в природен закон. В нея са описани подробно всички задължения на домакина към гостите му, на госта към домакините му, на госта, който прави повторна визита, на домакина към госта, който го посещава за втори път, без повторна покана и така нататък, докато не започнеш да се чудиш как така не се объркват на всяка крачка. Аз станах принц на дома Митондион, защото си мислех, че познавам финианар достатъчно добре, за да намеря пролуки в него.

Той си спомни как влезе в Сърцевината, дългата ниска пещера в дъбовото дърво, служеща за тронна зала на Живия дворец; спомни си безкрайните проблясващи редици от благородници на първородните — и шушукането, когато започнаха да обсъждат окъсаните му, изцапани от пътя дрехи, и закачулената фигура на Торонел, който трепереше от дясната му страна, вкопчен в него с двете си ръце.

Той стъпи на малкия равен кръг в пода, наречен Пламъка, който се намираше на десет крачки от Горящия трон; вдигна глава и срещна свирепите ястребови очи на Т’фарел Гарвановия перчем, Краля на здрача. Делиан беше на двайсет и три години и близо една четвърт от живота си бе прекарал в подготовка за този момент.

Нямаше и най-малката представа колко неподготвен беше всъщност.

Гласът на Краля се разнесе от високите, полегати стени на залата, сякаш самият Жив дворец задаваше въпросите, които Гарвановия перчем таеше в сърцето си. А Делиан бе готов с отговорите: историята му бе на изморен пътешественик, който търси гостоприемство само за през нощта, но носи един скромен подарък и моли Краля да го приеме…

— Направих подарък на Краля — рече Делиан, вперил поглед в огъня. — Нещо, ъъъ, което се страхувах, че ще откаже, ако му бъде предложено по обичайния начин, затова… Замаскирах го като подарък от гост, който той е задължен от финианар да приеме. Реакцията му беше… екстравагантна.

— И аз бих я нарекъл такава — изсумтя Томи. — Осиновил те е? Заради един подарък?

— Беше доста добър подарък — призна Делиан. — Върнах му най-малкия му син.

Томи го погледна с присвити очи.

— Бях го срещнал двайсет и пет, може би двайсет и шест години по-рано, докато работех в старото заведение на Киърандел, „Екзотична любов“ — може да се каже, че в онези дни работех твоята работа: бях най-добрия бияч на Киърандел. Не се обиждай.

Томи сви рамене.

— В тукашните бардаци не се виждат често благородници на първородните.

— Обстоятелствата бяха, ъъъ… специални. Няма как да ти обясня.

Специалните обстоятелства бяха, че най-младият син на Краля на здрача беше пристрастен към лакриматис, блед и тресящ се, почти постоянно откъснат от действителността, и изкарваше средствата, необходими за задоволяване на нуждите си, работейки като една от проститутките на Киърандел. Беше прекарал с нея половин век и имаше немалко постоянни клиенти сред почитателите на камшика и клеймото. Беше прочут, легендарен; обслужваше трето поколение клиенти — доведени при него от бащите си, които бяха наследили пристрастията си от своите бащи. Представляваше бездънна бездна от отвращение към себе си, прикрита от непроницаемо, сухо, понякога жестоко остроумие, и беше успял напълно да изтрие миналото си; никой не подозираше истинската му самоличност и дори не се досещаше, че младежът някога бе имал друго лице, различно от маската на проститутка, която представяше пред света.