Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Хенри Марстън се разтрепери още по-силно — хубаво би било, ако това бе краят и не трябваше да прави нищо повече, помисли си и седна с известна надежда върху една тоалетна чиния. Но много рядко самият край идваше така и след малко, тъй като се беше изтощил прекалено, за да продължава да се тревожи, той престана да трепери и се почувства по-добре. Върна се долу с не по-малко бдителен и самоуверен вид от този на останалите банкови служители, заговори двама познати клиенти и лицето му придоби неумолим израз от мисълта за обеда.

— А, Хенри Клей Марстън!

Един красив възрастен мъж се здрависа с него и седна на стола до бюрото му.

— Хенри, искам да се видим във връзка с това, за което говорихме миналата вечер. Искаш ли да обядваме заедно? В онзи озеленен ресторант с дърветата.

— Не мога да обядвам с вас, съдия Уотърбъри, имам ангажимент.

— В такъв случай ще ти го кажа сега, тъй като следобед си заминавам. Колко ти дават тези плутократи за това, че се правиш на важен тук?

Хенри Марстън знаеше какво ще последва.

— Десет хиляди и малко за допълнителните разноски — отвърна той.

— Не искаш ли да се върнеш в Ричмънд55 за почти два пъти повече? Тук си от осем години и нямаш представа за възможностите, които изпускаш. И двамата ми синове…

Хенри слушаше внимателно, но тази сутрин не можеше да се съсредоточи върху въпроса. Той обясни вяло, че в Париж може да живее по-удобно, и се въздържа да изкаже искреното си мнение за живота в родината си.

Съдията Уотърбъри кимна на един висок блед мъж, който стоеше до гишето с пощата.

— Това е мистър Уийз — каза той. — Мистър Уийз е от Южните щати, на път е да ми стане съдружник.

— Приятно ми е да се запознаем, сър. — Произношението на мистър Уийз беше пресилено южняшко. — Доколкото разбирам, господин съдията ви прави предложение.

— Да — отвърна кратко Хенри. Той го разпозна и му стана неприятно — беше от типа преуспяващ кожодер, произхождащ по всяка вероятност от кръстоска между северняк, пристигнал на юг след Гражданската война с авантюристична политическа цел, и бедна бяла южнячка. Когато Уийз си тръгна, съдията каза почти като оправдание:

— Това е един от най-богатите мъже на Юга, Хенри. — И добави след кратко мълчание: — Ела си у дома, момчето ми.

— Ще си помисля пак, господин съдия.

За миг беловласата румена глава му се стори ужасно мила, но след това се превърна в нещо нереално, фабрично, чисто и просто — неевропейско. Хенри Марстън се възхищаваше от тази открита любезност — всеки ден в банката той се докосваше до нея с неизменната любов на уредник в музей, който се докосва до скъпоценен предмет, откъснат от времето и мястото си, но тя не можеше да му помогне — проблемите, които животът му поставяше, можеха да бъдат разрешени единствено във Франция. Всеки ден на обяд, когато тръгваше към къщи, той твърдо обръщаше гръб на седемте поколения прадеди от щата Вирджиния.