Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
— Недей да се тревожиш повече. Били е добре. Не мърдай, за да мога да те превържа. Всяка минута пристигат толкова много хора, но е такава адска тъмница, че не могат да разпознаят никого… Готово, мисис Оуки. Няма нищо… Ще сложа малко йод тук… А сега да видим този мъж.
Два часът. Старият лекар от Уътела не издържа повече, но вече бяха дошли нови хора от Монтгомъри, които го заместиха. Из въздуха в помещението, натежал от миризмата на дезинфекционни средства, непрестанно се носеше откъслечен говор, който достигаше смътно до доктора през все повече напластяващата се умора:
— … Презглава… направо ме търкаляше презглава. Хванах се за един храст, но ме понесе заедно с него.
— Джеф! Къде е Джеф?
— … Сигурен съм, че прасето беше довлечено от сто ярда…
— … спря влака тъкмо навреме. Всички пътници излязоха и помогнаха да издърпат стълбовете…
— Къде е Джеф?
— Той ми рече: „Дай да слезем в мазето“, пък аз му викам: „Нямаме мазе…“
— … Ако няма повече носилки, намерете няколко по-леки врати.
— … Пет секунди? Виж ти, на мен ми се сториха пет минути!
По едно време чу, че са видели Джийн и Роуз с двете им най-малки деца. На път за града той беше минал край къщата им и понеже бе видял, че е цяла, не се бе отбил. Семейство Джани имаха късмет — къщата на доктора беше останала извън обсега на бурята.
Едва когато уличните лампи светнаха окончателно и той видя тълпата, която чакаше да получи горещо кафе от Червен кръст, усети колко е уморен.
— Най-добре ще е да си починете — му каза един млад лекар. — Аз ще поема тази част от стаята. При мен има две сестри.
— Добре… добре. Ще свърша с тази редица.
Евакуираха ранените към големите градове с влака веднага щом им привържеха раните, а местата им се заемаха от нови. Оставаха му още две легла — в първото се оказа Пинки Джани.
Постави стетоскопа до сърцето му. Биеше слабо. Изглеждаше невероятен самият факт, че именно той, толкова слаб и тъй близо до смъртта, бе успял да преживее бурята. Как беше попаднал тук, кой го бе открил и докарал, само по себе си представляваше загадка. Докторът огледа тялото: дребни контузии и наранявания, два счупени пръста, затъкнати с кал уши както при всички — нищо повече. В първия миг се поколеба, но дори когато затвори очи, образът на Мери Декър му се видя избледнял, далечен. Нещо чисто професионално, което нямаше нищо общо с човешките чувства, се беше събудило у него и той нямаше сили да го отпъди. Протегна напред ръцете си — трепереха едва забележимо.
— По дяволите!
Излезе от стаята и сви по коридора, където извади от джоба си шишето с останалото от следобед уиски с вода. Пресуши го. След като се върна в стаята, той дезинфекцира два инструмента и постави местна упойка на един квадратен сектор в долната част на черепа на Пинки, където раната се беше затворила над куршума. Повика една сестра при себе си и със скалпел в ръка коленичи до леглото на своя племенник.
III
Два дни по-късно докторът обикаляше с колата си печалните земи край града. Беше се оттеглил след спасителната работа в първата напрегната нощ, защото смяташе, че с настоящото си положение на аптекар може да смути колегите си. Докарването на пострадалите от отдалечените райони обаче му създаваше доста работа и той се посвети на това под прикритието на Червения кръст.
Пътят на демона можеше лесно да се проследи. С бързоходните си ботуши беше следвал произволен маршрут, през поля и гори и даже се бе движил цивилизовано по пътищата до момента, в който се бе натъквал на завой — тогава отново бе свървал както му дойде. На моменти следата му можеше да се забележи в памуковите полета, целите в бяло, но този памук беше дошъл от пълнежа на стотици юргани и дюшеци, върнат обратно там от бурята.
Той спря за малко пред една купчина дърва, доскоро негърска колиба, и се заслуша в разговора между двама журналисти и две плахи негърчета. Старата им баба, с бинтована глава, седеше сред развалините и преживяше някакво месо, като не преставаше да се люлее в стола си.
— Но къде е реката, през която ви е пренесла бурята? — попита единият от журналистите.
— Там.
— Къде?
Негърчетата погледнаха баба си с молба за помощ.